Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 42

— Какво правиш по цял ден? — заразпитвах аз, като някой репортер, опитващ се да разчупи леда.

— Аз исках да знам същото за теб — предложи той.

— Ходя на училище. Ти какво правиш?

— Спя.

— Спиш? — Това беше огромна новина! — Наистина ли? — попитах скептично аз.

— Има ли нещо нередно в това? — попита той, небрежно махайки косата от очите си.

— Ами, повечето хора спят през нощта.

— Аз не съм като повечето хора.

— Така е, да…

— А и ти не си — каза той, взирайки се в мен със своите, сякаш разкриващи душата му, очи. — Мога да кажа това, след като те видях на Хелоуин, облечена като играч на тенис. Изглеждаше малко твърде голяма за тези игри. А и би трябвало да си различна, щом си смятала, че онова е костюм.

— Откъде намери информация за мен?

— Джеймсън трябваше да ти върне тенис ракетата, но вместо това я е дал на рус футболист, който е казал, че ти е гадже. Можеше и да се вържа на това, ако не бях видял как му чупиш ръката и се качваш в колата без него.

— Ами, да прав си, той не ми е гадже. Той е абсолютен кретен от училище.

— Да, но за щастие, той е казал на Джеймсън името и адреса ти, за да подкрепи историята си. Ето как разбрах къде да те открия. Не вярвах, че ще мога да те намеря отново да изследваш къщата.

Замечтаните му очи гледаха направо през мен.

— Ами… аз…

Смехът ни отекна из цялото Имение.

— Къде са родителите ти? — попитах аз.

— В Румъния.

— Румъния? Румъния не е ли, където Дракула е живял? — попитах аз отново давайки му жокер.

— Да.

Очите ми светнаха.

— Имаш ли роднинска връзка с Дракула? — попитах.

— Не е дошъл и на един семеен съвет, — той се пошегува с разстроен глас. — Ти си смахнато момиче. Придаваш живот на Дулсвил.

— Дулсвил? Няма начин! И аз го наричам така!

— Е, как да го наричаме? Няма нощен живот тук, нали? Не и за хора като теб и мен.

Нощен живот. Хора „като мен и теб“. Вампири, искаше ми се да кажа.

— Бих предпочел Лондон или Ню Йорк, — продължи. — Хващам се на бас, че има какво да се прави нощем. И хора на нощния живот — тогава Джеймсън влезе, за да отнесе гулаша и да донесе пържола.

— Надявам се, че не си вегетарианка, — каза той.

Наведох се към вечерята си. Пържолата бе средно изпечена, по-скоро слабо, а сосът беше разлят върху чинията имаше и картофеното пюре.

Беше толкова мистериозен, и по-забавен, отколкото в представите ми. Омагьосваше ме, докато го гледах през цветята.

— Сигурна съм, че е вкусно, — казах. Той ме гледаше, докато го опитвах. — Мм, и това е вкусно.

Внезапно той ме погледна с тъжните си очи.

— Имаш ли нещо против ако…

Той вдигна чинията си и се приближи към мен.

— Виждам само цветята, а все пак ти си много по-красива.

Той сложи чинията си до моята и придърпа дъбовия си стол по-близо до мен. Помислих, че ще припадна. Той се усмихваше, докато хапвахме, кракът му леко докосваше моя. През тялото ми сякаш преминаваше ток. Александър бе забавен, страхотен, и дори странен, но по един секси начин. Исках да знам историята на живота му. Без значение колко години бе живял, седемнадесет, или сто и седемдесет.