Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 41

— Никога не съм получавала цветя преди. А тези са най-красивите, които някога съм виждала.

— Сигурно си имала стотици гаджета, — каза, гледайки обувките си. — Не мога да повярвам, че никога не са ти подарявали цветя.

— Когато навърших 13 баба ми ми изпрати лалета в жълта пластмасова кофичка. — Колкото и тъпо да звучеше, бе по-добре от, „Никога не съм получавала цветя от стотиците ми гаджета, защото съм нямала и едно!“

— Цветята от бабите са много специални, — отговори той.

— Но защо пет?

— По едно за всеки път, в който съм те виждал!

— Нямах нищо общо със спрея…

Зловещият човек се появи.

— Вечерята е готова. Да ги натопя ли във вода, госпожице?

— Да, моля, — казах аз, макар че не исках да се разделям с тях.

— Благодаря ти, Джеймсън — каза Александър.

Той ме изчака първа да изляза през вратата, сякаш бяхме във филм на Кари Грант, но аз не бях сигурна коя посока да поема.

— Мислех, че ще знаеш пътя, — пошегува се той. — Би ли искала нещо за пиене?

— Да, каквото и да е. — Чакай малко… каквото и да е? Така че добавих: — Всъщност, вода ме устройва идеално!

Той се върна минута по-късно с две кристални чаши.

— Надявам се, че си гладна.

— Аз винаги съм гладна — махнах с ръка — А ти?

— Рядко съм гладен — каза той — Но винаги съм жаден!

Той ме поведе в осветената от свещи трапезария, в която почти цялото място беше заето от голяма дъбова маса с керамични чинии и сребърни съдове на нея. Той дръпна стола предназначен за мен и след това седна на огромно разстояние от мен, чак на другия край на масата. Пет диви цветя, стоящи в кристална ваза, блокираха гледката ми.

Зловещият човек — имам предвид Джеймсън — докара една скърцаща количка и ми предложи кошничка със запарени ролца. После се върна с кристални купи, пълни със зеленикава супа. Вземайки предвид броя курсове, които Джеймсън направи и скоростта, с която ги правеше, а и отчитайки разстоянието, на което бяхме двамата с Александър, можехме да сме сигурни, че ще стоим тук с месеци. Но на мен не ми пукаше, аз не исках да съм където и да било другаде на света.

— Това е унгарска супа — започна да казва Александър, докато аз нервно разбърквах лепкавата супа. Нямах никаква идея какво — или кой — беше вътре и докато Александър и Джеймсън очакваха моята реакция осъзнах, че трябва да я опитам.

— Ммм! — възкликнах аз, сърбайки от наполовина пълната лъжица. Беше хиляди пъти по-вкусно от която и да било супа, която бях яла от някоя консерва, но хиляда пъти по-пикантна.

Езикът ми гореше и аз веднага си пресуших чашата с водата.

— Надявам се, че не е прекалено пикантна — каза Александър.

— Пикантна? — избоботих аз, а очите ми сълзяха. — Трябва да се шегуваш!

Александър направи знак на Джеймсън да донесе още вода. Това изглеждаше като цяла вечност, но след малко той се върна с една кана. Почти успях да си възвърна обратно въздуха. Не знаех какво точно да питам Александър, но исках да знам всичко за него.

Можех спокойно да кажа, че Александър има дори по-малко приятели и от мен. Той изглежда се чувстваше некомфортно в кожата си.