Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 40

Бързо погледнах огледалото в коридора и се усмихнах. Може би беше последният път, в който виждах отражението си.

— Забавлявайте се, вие двамата. А ти се грижи за Били, става ли?

— Кой? — попита тя объркана.

— Били, брат ми.

Те се засмяха. Аз грабнах якето си и излетях от къщата като прилеп.

Някой противен гражданин на Дулсвил бе написал със спрей „ВЪРВЕТЕ СИ, ОТКАЧАЛКИ!“ на наронената тухлена стена до портата на Имението. Можеше и да е Тревър. Можеше да е всеки. Почувствах празнина в стомаха си.

Може би Стерлинг нямаха много посетители — нямаше звънец до портата. Трябваше ли да чакам, или да я прескоча? После осъзнах, че бе отворена… за мен. Извървях дългата алея, гледайки покритото със завеса таванско прозорче, надявайки се, че най-сетне бих могла да видя стаята отвътре.

Всичко можеше да се случи тази вечер. Не знаех какво да очаквам. Какво ли щеше да има за вечеря? Какво всъщност ядат вампирите?

Леко почуках с чукалото на вратата.

Огромната врата се отвори бавно и Зловещият ме поздрави със своята уморена усмивка.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, — каза той със своя плътен Европейски акцент, като изваден от черно-бял филм на ужасите. — Да взема ли палтото ти?

И той взе коженото ми яке и го отнесе нанякъде.

Застанах във фоайето, оглеждайки се за нещо, което би могло да бъде опасно. Къде беше човекът, с когото щях да вечерям?

— Александър ще се присъедини след няколко минути, — каза Зловещият човек на връщане. — Бихте ли желала да посетите чакалнята, докато дойде?

— Разбира се, — съгласих се аз, и бях поведена към огромна стая, в съседство с хола. Там имаше само простичка украса: два алени викториански стола и едно дълго канапе.

Единственото нещо, което не изглеждаше прашасало и старо, бе голямото пиано в ъгъла. Зловещият човек отново ме напусна и аз използвах възможността да поогледам наоколо. Имаше чуждоезични книги, подвързани в кожа, прашни музикални партитури, и избелели карти, а това дори не бе библиотеката им.

Помилвах гладкото дъбово бюро. Какви ли тайни се криеха в чекмеджетата му? Тогава почувствах същото това недоловимо присъствие, както предния път, когато бях посетила Имението. Александър бе влязъл в стаята.

Стоеше, мистериозно красив. Косата му бе пригладена и носеше черна риза върху черните си дънки. Исках да видя дали още носи пръстена ми, но той бе скръстил ръце зад гърба си.

— Съжалявам, че закъснях. Чаках бавачката, — признах аз.

— Имаш дете?

— Не, брат!

— Разбира се, — каза той, смеейки се странно, а бледото му лице леко се оживи. Беше по-красив и от Тревър, но не бе толкова самоуверен, като ранена птица, нуждаеща се от помощ. Сякаш бе живял в тъмница досега, и за пръв път виждаше друг човек. Не му беше удобно да разговаря и избираше внимателно думите си, сякаш веднъж изговорени, не можеха повече да се върнат.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, — започна той. — Бях навън, за да взема тези — и той плахо ми подаде пет диви цветя.

Цветя? Нямаше начин!

— За мен ли са? — бях напълно изумена. Сякаш всичко мърдаше, но на забавен кадър. Взех цветята, докосвайки леко ръката му. Пръстенът с паяк бе на ръката му.