Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 37

— Какво?

— Той даде писмо за теб!

— Дай го!

— Ще ти струва!

— Ще ти струва главата, — вреснах, опитвайки се да скоча върху него.

Той започна да бяга и аз го последвах в горещото преследване.

— Ще го взема. Само въпрос на време е и ще си или жив или мъртъв когато го направя!

Само ако си бях останала вкъщи, Зловещият Човек щеше да даде писмото на мен вместо на Загубеняка. Хубавото нещо беше, че родителите ми бяха излезли на обяд. Щяха да полудеят, ако видеха милион годишен възрастен мъж да дойде на вратата и да попита за мен.

Загубенякът размаха червения плик пред лицето ми, подигравайки ми се на всеки завой. Изведнъж изтича на горния етаж. Хванах крака му отзад и той падна. Изправих го пред мен, но плика беше в разтворената му ръка, прекалено далеч за да го взема.

Направих физиономия на акула, за го му покажа, че ще ухапя крака му, ако се наложи, нещо, което да направиш на брат си и да не отидеш в затвора. Обзе го паника, и използва свободния си крак за да избута ръцете ми от мършавия му, кокалест крак. Той тресна вратата на стаята му в лицето ми и врътна ключалката.

Удрях и удрях. Ръцете ме боляха, но щях да усетя болката по късно, сега бях прекалено ядосана.

— Скъпа Рейвън, — престори се че чете през вратата. — Обичам те и искам да бъдеш моята вещерска жена и да си имаме плашещи икономски бебета. С любов, Странният Иконом.

— Дай ми го! Сега! Не знаеш ли на какво съм способна? Попитай футболния отбор. Мога да направя живота ти жив ад!

— Ще го върна при едно условие.

— Колко?

— Не искам пари.

— Тогава какво?

— Това което обеща…

— Какво, за Бога?

— Обеща да спреш да ме наричаш Загубеняк!

Имаше тишина и от двете страни на вратата. Почувствах болка в сърцето. Вина? Предполагам, че не бях осъзнала как прякорите, които измислях го бяха наранявали толкова много през всичките тези години. Това, че вече бях направила живота му в истински ад.

— Тогава как да те наричам?

— Какво ще кажеш за името ми?

— Какво трябва да значи това? — попитах.

— Били.

— Ъм, е… добре. Даваш ми писмото и няма да те наричам Загубеняк за една година.

— Завинаги.

— Завинаги?

— Завинаги!

— Добре. За… винаги.

Той отвори вратата и метна плика навън. Вгледа се в мен с неговите дълбоки, кафяви бебешки очи.

— Ето. Не съм го отварял.

— Благодаря. Не трябваше да ме караш да те гоня. Имах дълъг ден!

— Само дванайсет часа е!

— Именно! — сега държах червения плик в ръцете си. — Благодаря, Загубеняк. — Не можех да се спра. Беше ми навик.

— Обеща! — викна той, тряскайки вратата.

Почуках отново. Този път усетих болката от миналите удряния.

— Какво, вещице? — викна той. — Всеки може да бъде Загубеняк в сравнение с теб! Остави ме намира и се връщай в пещерата си!

Намерих вратата отключена и влязох вътре. Бяха минали години откакто съм била в тази стая. Имаше снимки на Майкъл Джордан и Уейн Грецки на стената и 50 билиона компютърни игри накуп на пода и бюро при компютъра му. Загубенякът беше наистина интересен.

— Благодаря за писмото — казах.

Той просто се обърна към компютъра си, игнорирайки ме.