Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 35

Погледнах във светещия си в тъмното часовник. Вече бе 8:30. Трябваше да тръгвам. Но спрях на дъното на главното стълбище. Не можех да се кача. Много бе рисковано. Но трябваше да видя всичко. Кога щях да получа шанс като този отново?

Първата стая, в която влязох, бе грандиозна читалня, книги върху книги, библиотеката на семейство Стерлинг. Но, благодаря на Бога, нямаше библиотекар. „Просто дойдох да потърся «Престъпление и наказание»“ нямаше да мине при Зловещия. Бързо надникнах в другите стаи. Никога не бях виждала толкова много бани на един етаж. Дори и футболен стадион нямаше толкова много. Една малка гостна изглеждаше изненадващо спартанска със единично легло. В главната спалня имаше легло с балдахин с черни дантелени завеси, обикалящи колоните. Беше суетна обстановка, но без огледало! Малки гребенчета, четки и лакове за нокти в цветове като черно, сиво и кафяво. Тъкмо щях да проверя гардероба, когато музиката внезапно спря. Чух стъпки над главата си.

Бързо се спуснах по стълбите. Не се обръщах, за да съм сигурна, че няма да се спъна или да падна, както онези момичета от филмите за Петък, 13-ти. Борейки се с дръжките на вратите, пръстите ми неконтролируемо се разтрепериха, като тези на глупавите момичета в хорър филмите. Бях твърде шумна. Когато се опитах да отключа горната ключалка, видях долната да се обръща от другата страна. Побягнах надолу по коридора, но чувайки стъпки да идват от тази посока, влязох в хола. Нямаше време да отварям прозорци, затова се хвърлих зад червените кадифени завеси.

— Върнах се, — чух Зловещия да казва със плътния си румънски акцент — Магазина на Уексли ще има доставка утре, както обикновено. А сега отивам да си почина.

Никой не му отговори.

— Не можеш да ги накараш да млъкнат, когато са на три, но когато са на седемнадесет въобще не си отворят устите, — чух го да си мърмори, докато минаваше покрай главното стълбище.

— Винаги оставят вратите отворени, — чух Зловещия да казва и да затваря една врата, явно онази на мазето.

Излязох иззад завесите, побягнах, отключих ключалките на вратите за рекордно време. Бях готова за бягство, когато усетих нещо познато — някакво присъствие, отново. Обърнах се и той седеше там, пред мен. Готическото момче. Той не показваше никакви емоции.

Когато протегна ръка към мен, за да ме убеди, че не бива да се страхувам, видях аксесоара му — носеше онзи пръстен с паяк, който дадох на Зловещия на Хелоуин!

Чаках момент като този през целия си живот. Да видя, да се запозная с някой, да бъда приятелка с някой, който е различен от всички останали, и то точно като мен. Внезапно реалността ме повали.

Бях хваната.

Побягнах покрай имението, изкачвайки се на върха на портата. Когато преметнах краката си през върха, погледнах назад и видях далечна фигура, застанала на прага, гледаща ме. Колебаех се, сякаш нещо ме дърпаше назад към Имението. Гледах го един дълъг момент, преди да се прехвърля от другата страна.

Бях намерила това, което търсех.