Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 33

Пред мен стоеше ръждясалата метална порта. Всички отговори на слуховете бяха от другата й страна. Бързо изкачване и разследването щеше да започне.

За съжаление, разследването се отлагаше за малко, защото Беки имаше страх от катерене.

— Не ми каза, че ще изкачим портата! Страх ме е от височини!

— Моля те! Преодолей го. Времето ни тече.

Беки погледна безобидната стара порта, като че ли беше Еверест.

— Не мога. Прекалено е високо!

— Можеш — оспорих. — Ето. — Събрах ръце, за да я повдигна. — Ще трябва цялата ти тежест да застане тук!

— Не искам да те нараня.

— Няма. Давай.

— Сигурна ли си?

— Беки! Чакала съм този момент с месеци, а ако го развалиш, защото се страхуваш да стъпиш на ръката ми, ще се наложи да те убия.

Тя пристъпи, и аз изпъшках, и внезапно тя бе залепена за портата като ужасен паяк.

— Не можеш само да висиш. Трябва да се изкачиш!

Тя опита. Наистина опита. Можех да видя как всеки мускул в тялото и се разтягаше. Не беше тежка, но не беше и силна.

— Представи си, че ще отидеш в затвора, ако не се изкачиш.

— Опитвам се!

— Давай, Беки, давай! — скандирах като мажоретка. Тя бавно се изкачи и достигна заострения връх. После се побърка от ужас.

— Не мога да продължа. Страх ме е.

— Не гледай надолу.

— Не мога да помръдна!

Започвах да се паникьосвам. Тя можеше да развали всичко. Можеше да мине някое ченге или някой досаден съсед. Или самото Готическо Момче можеше да слезе от таванската си стая, за да провери какво вдигаше повече шум от силното свирене на диска му на „The Cure“.

— Ето, аз ще отида — издигнах се по портата, завих около Беки и се метнах през върха. Сега си ти на ред! — прошепнах, докато висях от другата страна.

Тя не помръдна. Даже очите й бяха затворени.

— Мисля, че имам пристъп на паника.

— Супер! — казах, завъртайки очи. — Не можеш да го направиш! — Може би трябваше да взема със себе и Загубеняка. — Беки?

— Не мога!

— Добре, добре! Слез надолу.

Двете се хлъзгахме от двете страни на портата. Парчето метал разделяше нас, но не и приятелството ни.

— Надявам се да не съм развалила всичко, — каза Беки.

— Хей, нали поне ме докара.

Тя се усмихна, оценявайки казаното.

— Ще наблюдавам къщата.

— Не, прибери се. Някой може да те види.

— Сигурна ли си?

— Беше приятно да вися около теб, — пошегувах се. — Но вече трябва да тръгвам!

— Надявам се да откриеш всичко, което търсиш.

Беки се върна на безопасно място в колата си и аз продължих, без едни детектив. Бях БРР — Бюро за Разследвания на Рейвън. Трябваше да сложа край на слуховете. А ако бяха повече от слухове, светът трябваше да разбере.

Единствената светлинка идваше от таванския прозорец, покрит с пердета. Можех да чуя слабият вой на електрическа китара, докато ходех на пръсти около къщата. За щастие не чух кучета да лаят. Намерих любимия си прозорец. Нямаше дъски или тухли, счупеният прозорец бе подменен. Ако бяха поправили едно нещо в Имението, защо трябваше да бъде моят специален прозорец? Покатерих се и проверих другите прозорци. Всички бяха заключени. Внезапно забелязах нещо, отразяващо светлината на Луната. Наведох се и видях, че до един храст лежеше чук, и до чука бе най-красивото нещо, което някога съм виждала. Беше прозорец, подпрян със тухла. Някой бе работил тук и беше оставил нещата му да изсъхнат. Целунах новия си приятел — тухлата с ръката си. „Благодаря ти, тухло, благодаря ти!“