Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 32

— Само някой побъркан загубеняк, — каза Джоси.

— Именно!

Завъртях очи отвратена.

След вечеря отидох до магазина „Севън Илевън“ с Беки, за да взема сода за майка ми, когато забелязах заглавие на вестник — „Родих двуглаво бебе-вампир.“

— Е, сигурно е вярно! — пошегувах се. — Вампирите съществуват. Прочетох го в „Национален лъжец“?

Беки и аз се захилихме като малки момиченца.

Обърнах се и Готическото момче седеше точно зад мен, гледайки десертите зад ъгъла.

Носеше очила Рей Бан, като призрачна рок звезда, и държеше пакет свещи.

— Ти не си ли момчето… — прошепнах останала без дъх, все едно бях видяла знаменитост.

— Следващият, — каза продавачът, викайки го към ъгъла.

Той дори не ме забеляза. Последвах го, застанала близо до него, но бях избутана от червенокоса фитнес кралица и нейната загоряла пристрастена към легла приятелка, които купуваха списания със знаменитости и вносна минерална вода.

Готическото момче взе чантата си и излезе от магазина, повдигайки слънчевите си очила, веднага, след като излезе навън в сумрака.

Двете жени го изгледаха злобно, сякаш бе ходещо зомби.

— Това ми напомня, Филис, — прошепна фитнес кралицата. — Видях това хлапе в книжарница „Кларксън“. Толкова е блед! Никога ли не е чувал за слънце? Поне е можел да използва крем за изкуствен тен. Има сериозна нужда от промяна във външния вид!

— Забеляза ли какво четеше?

— О, да, — си припомни тя. — Беше книга за гробището на Хълма Бенсън!

— Ще трябва да кажа на Натали Мичъл. Тя е убедена, че са вампири!

— Може би ще разберем повече за семейство Стърлингс с таблоидите следващата седмица: „Тийнейджър-вампир играе бейзбол с истински прилепи“ — и те се захилиха като мен и Беки преди малко.

— Побързай! — казах нетърпеливо. Докато ние с Беки пристигнахме на паркинга, него вече го нямаше.

Клюката продължи на масата ни за вечеря.

— Джон Гарвър от съда ми каза, че Стърлингс не са купили Имението, а са го наследили, — каза баща ми.

— Джими Фийлдс каза, че не ядат истинска храна, само буболечки и клони, — добави Загубенякът, както само един загубеняк би го направил.

— Какво ви става на всички? — изкрещях. — Те са просто различни — и не нарушават законите!

— Сигурна съм, че не ги нарушават, Рейвън, — съгласи се майка ми. — Но са странни. Дрехите им са чудати.

Всички ме погледнаха — черното ми червило, черният лак за нокти, боядисана в черно коса, черна рокля, и потракващи черни пластмасови гривнички.

— Е, аз също нося чудати дрехи. Това значи ли, че съм странна?

— Да, — казаха те едновременно.

Всички се смяхме на това, дори аз. Но дълбоко в себе си се чувствах зле, защото знаех, че те всъщност не се шегуваха, и знаех че те се чувстват зле, поради същата причина.

Слънцето си бе отишло, Луната сега се усмихваше на мен и Беки. Бях готова за мисията. Носех сухо вместо бляскаво черно червило, черен пуловер, черни джинси, и малка черна чантичка, в която имаше фенерче и фотоапарат за еднократна употреба. Мистър и мисис Стерлинг бяха в Европа. Мерцедесът им не бе в полезрението ми. Зловещият мъж сигурно бе отишъл до магазина, и ако буташе количката в супермаркета, със същата скорост, като тази с която караше колата си, имах достатъчно време.