Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 30

Изкарах писък, започващ в ботушите ми, и свършващ, отразявайки се в стената пред мен.

Няколко стреснати учители излязоха, за да проверят какво става.

— Рейвън, добре ли си? — Попита г-ца Лени.

Не знаех дали тълпата се бе разотишла, или още бе там; виждах само тенис ракетата. Не можех да дишам, камо ли да говоря.

— Какво се е случило? — извика г-н Бърнс.

— Задушаваш ли се? Имаш ли астма? — Попита г-ца Лени.

— Тревър Мичъл… — започнах да говоря през стиснатите си зъби.

— Да?

— Е бил набит. В болницата е!

— Какво? Как?

— Къде? Кога? — питаха панираните учители, редувайки се.

Поех дълбоко въздух.

— Не знам как или къде! — Обърнах се към тях, разгневена, а главата ми готова да експлодира. — Но едно ще ви кажа — ще бъде скоро!

Обърканите учители не загледаха.

Грабнах ракетата с цялата си мощ, толкова силно, че залепената лентата повлече със себе си част от зелената боя на вече съсипаното ми шкафче.

Бързо напуснах училище, жадувайки за кръв.

Учениците се бяха разпръснали по предната алея, чакащи превоза си. Когато не намерих Тревър, забързах към задната част на сградата.

Забелязах го на хълмчето на футболното игрище. Чакащ ме. Беше заобиколен от целия футболен отбор.

Тревър бе планирал това. Чакал е търпеливо този ден, докато аз нетърпеливо работех. Знаел е, че ще го последвам. Знаел е, че ще бъда бясна. Знаел е, че ще искам да се бия с него.

И за да покаже на приятелите си, че е кралят, че е стигнал до Готическото Момиче, ако не до дървото, то с помощта на тенис ракетата. Искал е всичките му приятелчета да го потвърдят.

Забързах, заредена с жадна за кръв ярост. От хълма бях на игрището, докато тринадесет спортиста и един горд враг ме гледаха.

Всички чакаха да лапна въдицата, въдицата бе Тревър.

Избутах снобите-футболисти и застанах пред Тревър, стискаща ракетата на баща си, готова за убийството.

— Беше в мен през цялото време, — призна той. — Настигнах откачения иконом онзи дан след училище. Искаше сам да върне ракетата, но му казах, че съм ти гадже. Изглеждаше разочарован.

— Казал си му, че си ми гадже? Отвратително!

— По-отвратително е за мен, скъпа. Ти щеше да излизаш с футболист. Аз щях да излизам с откачалка!

Замахнах с ракетата, готова за удар.

— Щях да ти я върна по-рано, но изглеждаше толкова щастлива, като ходеше на работа.

— Ще ти се наложи да носиш нещо повече от бейзболна ръкавица, когато приключа с теб този път!

Тръгнах към него и той отскочи назад.

— Знаех, че ще дойдеш да ме търсиш. Момичетата винаги го правят! — обяви той гордо.

Тълпата от негови марионетки се засмя.

— Но ти също ме търсиш, нали, Тревър?

Той ме загледа объркан.

— Истина е, — продължих. — Кажи на приятелите си! Всички са тук. Но съм сигурна, че те вече го знаят. Кажи им защо го правиш!

— За какво говориш, откачалко? — можех да видя, че изражението му бе готово за битка, но не бе очаквал да е такава.

— Говоря за ЛЮБОВ, — казах свенливо.

Тълпата се разсмя. Имах оръжие, по-силно от ракета за 200 долара: унижение.