Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 24

— Какво не си предполагала, Беси?

— Нищо. Интересно е да се видим след толкова години.

— Не съм забравил — заяви мъжът. — Никога не съм те забравил, малка Беси. А какво хубаво момиче беше! Чудесно момиче!

— Глупаво момиче! Ето това бях! — каза лейди Седжуик.

— Това е вярно. Не беше много разумна. Ако беше, не би тръгнала с мен. Ръцете ти бяха създадени за коне. Помниш ли кобилата… как й беше името… Моли О’Флинт. Проклет дявол беше!

— Само ти можеше да я яздиш — каза лейди Седжуик.

— Щеше да ме хвърли, ако можеше. Когато разбра, че не може — предаде се. Красавица беше тя! Но ако говорим за езда, надали е имало дама, по-добра от теб. Имаше хубава стойка, хубави ръце. Никога не се страхуваше дори за минутка. И така продължи, доколкото разбирам. Самолети, състезателни коли.

Бес Седжуик се засмя.

— Трябва да си довърша писмата.

Тя се дръпна от прозореца. Мики се наведе през перваза и каза многозначително:

— Не съм забравил Белингоулън. Понякога си мислех да ти пиша…

Бес Седжуик го отряза грубо:

— Какво искаш да кажеш с това, Мик Гормън?

— Просто, че не съм забравил нищо. Просто ти напомням.

В гласа на Бес Седжуик все още се чувствуваха груби нотки:

— Ако имаш предвид това, което мисля, ще ти дам един съвет. Опиташ ли се да ме безпокоиш, ще те застрелям така лесно, както бих застреляла плъх. Стреляла съм по мъже…

— В чужбина, може би.

— Дали в чужбина или тук, за мен е все едно.

— Добри ми Боже! Вярвам, че би постъпила точно така. В Белингоулън…

— В Белингоулън — прекъсна го тя — ти платиха да си държиш устата затворена, и ти платиха добре. Ти взе парите. От мен няма да получиш нищо повече и не го очаквай!

— Би било романтична история за неделните вестници…

— Чу какво ти казах!

— Ха — засмя се той, — не говорех сериозно. Шегувах се. Никога не бих сторил нещо, с което да навредя на малката Бес. Ще си затварям устата.

— Така ще бъде най-добре — каза лейди Седжуик!

Тя затвори прозореца, загледа се втренчено в бюрото и погледът й падна върху недовършеното писмо. Взе го, прегледа го, смачка го на топка и го пусна в кошчето за отпадъци. След това стана рязко от мястото си и излезе от стаята. Дори не се огледа на излизане.

По-малките стаи за писане в хотел Бъртрам изглеждаха винаги празни, дори когато не бяха. Две бюра стояха до прозорците, вдясно имаше маса със списания, вляво — две кресла с много високи облегалки, обърнати към камината. Това бяха любимите места на възрастните господа от армията и флота, където си почиваха и подрямваха следобед в очакване на времето за чая. Влезеше ли човек да напише някое писмо, обикновено не ги забелязваше. Сутрин столовете често бяха свободни.

Обаче тази сутрин и двата бяха заети. На единия седеше възрастна жена, а на другия — младо момиче. Момичето се изправи. Постоя малко, загледано колебливо към вратата, пред която беше влязла лейди Седжуик, а след това бавно тръгна към нея. Лицето на Елвира Блейк беше смъртно бледо.

Изминаха още пет минути преди старата дама да помръдне. След това мис Марпъл реши, че малката почивка, която винаги си даваше след обличането и слизането по стълбите, е продължила достатъчно. Беше време да поизлезе и да се порадва на Лондон. Можеше да се разходи до Пикадили и да вземе автобус 9 до Хай Стрийт, Кенсингтън, или да отиде до Бонд Стрийт и да вземе автобус 25 до Маршъл Енд Снелгроув или пък да хване обратния 25, който, доколкото си спомняше щеше да я заведе точно до магазините Арми енд Нейви. Докато минаваше през въртящата се врата, умът й все още бе зает с тези приятни неща. Портиерът ирландец отново беше на поста си и разреши проблема вместо нея.