Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 22

Доста неохотно полковник Лъском пристъпи прага и затвори вратата след себе си.

— Нямах понятие, че сте отседнали тук, Бес. Нямах и най-малко понятие!

— Сигурна съм, че е така.

— Искам да кажа… никога не бих довел Елвира тук. Мястото изглежда така неподходящо за вас.

— Не виждам защо — отвърна Бес Седжуик. — Това е наистина най-удобният хотел в Лондон. Защо да не отседна тук?

— Трябва да разберете, че нямах понятие, че… искам да кажа…

Тя го погледна и се засмя. Беше готова за излизане, облечена в добре скроен тъмен костюм с яркозелена блуза. Изглеждаше весела и много жизнена. Пред нея полковник Лъском изглеждаше стар и повехнал.

— Скъпи Дерек, не се тревожете толкова! Не ви обвинявам, че се опитвате да уредите сантиментална среща между майка и дъщеря. Хората се срещат на неподозирани места — такива неща се случват понякога. Но трябва да отведете Елвира оттук. Трябва да я отведете оттук веднага… още днес.

— О, тя си отива. Искам да кажа, че я доведох само за няколко дни. Да отидем на някое представление. Утре заминава при семейство Мелфорд.

— Бедното момиче! Това ще я отегчи.

Лъском я погледна разтревожено.

— Мислите ли, че ще се отегчава.

Бес го съжали.

— Може би не, след онзи пансион в Италия. Може дори да й се стори страшно вълнуващи.

Лъском събра цялата си смелост.

— Знаете ли, Бес, учудих се, че ви заварих тук, но не мислите ли… е, предполагам, че съдбата е решила да стане така… Не вярвам, че знаете как… е, как се чувствува момичето.

— Какво се мъчите да кажете, Дерек?

— Вие сте й майка, нали?

— Разбира се, че съм й майка, а тя ми е дъщеря. И какво добро ни е донесъл или би ни донесъл този факт?

— Не можете да сте сигурна. Мисля… мисля, че тя страда.

— Кое ви кара да мислите така? — каза рязко Бес Седжуик.

— Нещо, което тя ми каза снощи. Попита ме къде сте, какво правите.

Бес Седжуик прекоси стаята и отиде до прозореца. Постоя малко там, като барабанеше по перваза, а после каза:

— Много сте добър, Дерек. Имате прекрасни идеи. Но са неосъществими, бедното ми ангелче. Това е, което трябва да признаете. Неосъществими са и могат да станат опасни.

— Хайде, Бес. Чак пък опасни?

— Да, да, да. Опасни. Аз съм опасна. Винаги съм била опасна.

— Като си помисля някои от нещата, които сте извършили… — рече полковник Лъском.

— Това си е лично моя работа — заяви Бес Седжуик. — Да се втурвам към опасностите се е превърнало в мой навик. Не, не бих казала навик. По-скоро влечение, нещо като наркотик. Нещо като малката доза хероин, която наркоманите трябва да вземат от време на време, за да изглежда животът светъл и да си заслужава да се живее. Е, чудесно! Това е моето погребение или може би не, в зависимост от случая. Никога не съм употребявала наркотици, никога не съм имала нужда от тях. Опасността е моят наркотик. Обаче хората, които живеят като мен, са опасни за другите. Хайде, не се дръжте като упорит стар глупак, Дерек! Отведете това момиче далеч от мен. Не мога да й дам нищо добро, а само ще й навредя. Ако е възможно, даже не й казвайте, че съм в същия хотел. Обадете се на семейство Мелфорд и я заведете там още днес. Измислете някакво извинение за внезапното заминаване…