Читать «Буря от ада» онлайн - страница 56

Сърцето ми биеше отчаяно, но с усилие на волята запратих този страх обратно в подсъзнанието, далече от повърхността. Вампирите са като демоните. Или като вълците и акулите. Не бива да им позволяваш да разберат, че си потенциална плячка, и при това да разчиташ на уважението им. Истинската външност на вампира се оказа гротескна — но не толкова ужасна. Някои демони са с далеч по-гнусна външност, а пък някои създания от Древните могат да те побъркат само с вида си. Гледах чудовището в упор.

— Е, какво? — попитах аз. — Ще поговорим ли? Колкото по-дълго стоим така, гледайки се, толкова по-дълго убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.

Още няколко секунди вампирът мълчаливо ме гледаше. После се отръска, обгръщайки се с кожените си криле. Черната слуз се сгъстяваше пред очите ми, превръщайки се в петна свежа розова плът, които се увеличаваха и разпълзяваха по тъмната кожа като бързорастящ лишей. Провисналите черни гърди отново се превърнаха в закръглени, с нежно-розови зърна.

След минута пред мен отново стоеше Бианка. Тя поправи роклята си и кръстоса ръце пред гърдите си, гордо изправила гръб. Гледаше ме злобно. Беше също толкова прекрасна, както преди пет минути. Но за мен цялото обаяние на красотата й беше безвъзвратно загубено. Очите й не се промениха: тъмни, бездънни, нечовешки. Знаех, че никога няма да забравя истинския й облик, скрит под маската на плътта.

Наведох се, вдигнах събореното си кресло и го поставих на мястото му. После заобиколих масата и, обръщайки се с гръб към нея, вдигнах креслото й и го отместих точно както преди няколко минути.

Дълго време тя мълчаливо ме гледаше със странно изражение на лицето. Изглежда, моето очевидно безразличие към това, как изглежда, я обезкуражаваше. После тя гордо вдигна брадичка и грациозно се настани в креслото — царствена като кралица. Всичките й черти говореха за потиснат гняв. Приетите в Стария Свят правила за галантност и гостоприемство се спазваха… интересно само — за дълго ли?

Върнах се на мястото си и, вдигайки носната си кърпа, я помачках в ръка. Злобният поглед на Бианка се отпусна върху нея и тя отново се облиза нервно, само че този път езикът беше човешки.

— И така, разкажете ми за Дженифър и Томи Том — помолих аз.

Тя поклати глава с горчива усмивка.

— Мога да разкажа само онова, което вече казах на полицията. Не знам кой ги е убил.

— Стига де, Бианка. Няма какво да крием един от друг. И двамата не принадлежим към света на смъртните.

Тя свъси вежди, от което лицето й стана още по-сърдито.

— Не. Ти си единственият в този град, чийто умения са достатъчни, за да сътвори такова заклинание. Ако не е твоя работа, не знам кой може да е.

— Нима нямате врагове? Някой, желаещ да ви направи впечатление?

В ъгълчето на устните й се появиха едва забележими чертички — не усмивка, но нещо много близо до това.

— Разбира се, че имам. Но никой не може да причини това, което се случи на Томи и Джени. — Тя побарабани с пръсти по масата, оставяйки върху полираната повърхност драскотини от нокти. — Нямам навик да оставям някого, толкова опасен, сред живите. Или поне нямах досега.