Читать «Буря от ада» онлайн - страница 55

Какво да правя сега? Нямах намерение да пронизвам сърцето й с кол. Но само да отслабя натиска и тя отново ще се нахвърли върху мен — и се съмнявам, че разполагам с нещо, дори най-кратките заклинания, които бих успял да произнеса преди да ми откъсне главата. И дори ако предположа, че успея да се промъкна покрай нея до изхода, тя имаше достатъчно смъртни лакеи като мутрата на вратата, които с радост биха ме пречукали като видят какво съм направил с господарката им.

— Ти я уби! — изръмжа вампирът и — много странно! — гласът звучеше все така женствено, независимо че бе деформиран от яростта и чудовищната уста, от която излизаше. Това доста нервираше. — Ти уби Дженифър. Тя беше моя, жалко чародейче!

— Слушайте — казах аз. — Не съм дошъл да се бия. И полицията знае къде съм. Не си създавайте излишни неприятности. Седнете, поговорете с мен и ще се разделим доволни един от друг. Боже мой, Бианка, наистина ли смятате, че бих се мотал тук, ако наистина съм убил Дженифър и Томи Том?

— Мислиш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тази къща!

Започнах да се дразня. И да се страхувам. Господи, дори вампирът ме считаше за виновен.

— Какво да направя, за да ви убедя, че не съм го направил аз?

Черните, бездънни очи ме гледаха през яркият огън на моята вяра. Усетих в погледа непозната за мен енергия, опитваща се да се добере до мен, но натъкваща се на същата бариера, както и чудовището преди малко.

— Свали амулета, чародей — изръмжа вампирът.

— А като го сваля, ще се нахвърлите ли отново върху мен?

— Ако не го свалиш, със сигурност ще се нахвърля.

Ама че логика… Опитах се да оценя ситуацията от нейна гледна точка. Тя се е изплашила, когато се появих. И се е опитала да се обезопаси, като нареди да ме претърсят и обезоръжат. Ако тя наистина ме смяташе за убиеца на Дженифър Стентън, защо тогава споменаването на името й предизвика такъв взрив от насилие? Все по-силно изпитвах неприятното усещане, което се появява когато разбереш, че нещата не стоят точно така, както си мислил току-що.

— Ако го сваля — колкото се може по-уверено произнесох аз, — искам да получа от вас уверение, че ще седнете и ще поговорите с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам връзка със смъртта й.

Вампирът злобно засъска, прикривайки очи от светлината с ноктестата си лапа.

— И защо трябва да ти вярвам?

— А защо аз трябва да ви вярвам? — парирах аз.

В пастта на чудовището блеснаха пожълтели зъби.

— Ако не вярваш на думата ми, чародей, как мога аз да вярвам на твоята?

— Значи ми давате дума?

Вампирът застина и макар че гласът му остана рязък заради болката и яростта, и сексапилен като копринена блуза без копчета, ми се стори, че чух в него звънът на истината.

— Обещавам. Пусни талисмана си и ще поговорим.

Какво пък, дойде време да рискувам. Оставих пентаграма на масата. Студената светлина угасна и стаята отново се осветяваше само от електричеството.

Вампирът бавно отпусна ръце, местейки погледа на изпъкналите си очи от мен към лежащия на масата пентаграм и обратно. Дългият розов език нервно облиза устните и изчезна. Досетих се, че е учудена. Учудена, че съм направил това.