Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 58

— Звеното, което ме интересува сега. Ти можеш да набавиш метал от евтините бижута, да направиш монетите и да фалшифицираш знака на другите монетни майстори, но ти трябва и човек, който да отнесе монетите на север. За това ти е нужно съдействието на нечестни търговци и собственици на кораби, които редовно търгуват там и могат да пуснат монетите в употреба. Подозирам, че това са хората, които посещават личния ти кабинет дори през зимата. Или моята молба е да ми уредиш един от тях да ме изведе тайно с кораба си, без да задава въпроси. Напусна ли Англия, аз няма да съм в състояние да доложа за теб на властите.

— Не би ли било по-разумно да уредя да изчезнеш завинаги? — попита Бритмаер. Каза го толкова равнодушно, сякаш уреждаше комисионна.

— Ако изчезна мистериозно или не се обадя до пролетта, на кралския регент ще бъдат предадени два восъчни отпечатъка от клеймата, които използваш при фалшификацията.

Бритмаер ме изгледа замислено и дълго обмисля алтернативите си.

— Много добре. Ще уредя да изпълнят молбата ти. Един търговски кораб трябва след две седмици да е при крал Лин. Капитанът носи стоки от Норвегия и е един от малцината, които прекосяват Английско море през зимата. Ще те изпратя при крал Лин с Турулф. Време му е да се върне в Норуич, който се пада близо. Ако срещнете служители на краля, той ще каже, че си му помощник. Ще напиша и бележка до капитана. Би било лицемерно да ти пожелая лек път. Напротив, надявам се никога повече да не те видя. Ако някога се върнеш в Англия, мисля, че няма да откриеш и следа от заговора, който разкри.

И с това приключи службата ми при Бритмаер, кралски монетен майстор и фалшификатор. Повече не го видях, но не го забравих и години по-късно отказвах да приемам английски монети, сечени в Дерби или Уинчестър.

Глава седма

— Вие, исландците, все намирате начин да се оправите — подхвърли съучастникът на Бритмаер, докато гледаше как ниският бряг на Англия изчезва зад гърба ни. Без да предупреждава пристанищните власти за заминаването ни, норвежкият капитан нареди на екипажа си да вдигне котва с ранния отлив. Предполагам, че служителят бе свикнал корабът да напуска пристанището в странни часове и бе подкупен да си затваря очите.

Измъчван от мисълта, че всяка миля ме отдалечава все повече от Елфгифу, аз едва чух капитана. Нещастието ме преследваше през цялото тридневно пътуване с Турулф. Яздихме понита, двама слуги водеха чифт товарни коне. Не знаех колко е споделил с племенника си Бритмаер относно причината да пътувам дискретно като негов помощник, но слугите надуваха тромпетите и дрънчаха със звънци при всяко селище и гориста местност. Не исках да привличам вниманието на властите и намекнах на Турулф, че няма да е зле да намалим показността.

Той се ухили и каза:

— Тъкмо обратното. Ако се движим по кралските пътища тихо, хората ще помислят, че сме престъпници или разбойници и ще сметнат за свой дълг да ни нападнат, дори убият. Честните пътници трябва да обявяват колкото се може по-шумно приближаването си.

Турулф ме отведе до кея, където бе закотвен норвежкия кораб и ме предаде на капитана с бележка от Бритмаер, после замина при семейството си в Норуич. Към сърдечните ми терзания по Елфгифу се прибави и мъката по раздялата с приятел.