Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 54

— Красива е! — възкликна. — Помогни ми да си я сложа — обърна се, за да закопчея огърлицата на тила ѝ. После отново извърна лице към мен, с искрящи като кристалите очи. Не можех да си представя по-добро място за крадените скъпоценни камъни от сластната извивка на гърдите ѝ. Какво ли биха казали ирландските монаси, си помислих.

Елфгифу някак бе уредила да останем насаме няколко часа. Бяхме необуздани. Опиянявахме се взаимно от телата си. Елфгифу откликна подобаващо, когато я покрих с бижута — огърлицата, разбира се, но и гривни за глезените и китките ѝ, колие за колан и две разкошни, лъскави брошки за двете ѝ гърди.

Когато легнахме изтощени един до друг в леглото, аз ѝ разказах за огнения рубин, скрит в амулета — тя го бе свалила от врата ми с думите, че бронзът ще ѝ остави синини. Елфгифу веднага отгатна намеренията ми.

— Торгилс — каза тихо. — Не искам този камък. Не бива да ми го даваш. Имам чувството, че той трябва да остане с теб. Има твоя дух. В теб блещука същата светлина, само трябва някой да я накара да заблести. — След това нежно се наведе и започна да целува гърдите ми.

Глава шеста

„Голямата радост повлича беда“, поредната от поговорките на Едгар. Само два дни след страстното ми посещение при Елфгифу, грубо ме събуди вратарят на Бритмаер. Дворцов пратеник чакал вън, изсумтя, по спешна работа.

Още не се бе съмнало. Със залепнали за сън очи навлякох туниката си, поласкан, че ме викат отново при кралицата.

Но когато отворих вратата към улицата, в полумрака чакаше непознат ми пратеник, скромно облечен, приличаше по-скоро на дребен чиновник, отколкото на кралски слуга.

— Казвате се Торгилс, нали?

— Да — отговорих озадачен. — Какво желаеш?

— Елате с мен, моля. Имате среща с архиепископ Улфстан.

Полази ме хлад. Архиепископ Улфстан, другият регент на Англия и според някои, най-мъдрият човек в страната, съвсем не се ползваше с име на приятел на старата вяра. За миг се зачудих каква работа може да има с човек така незначителен като мен. После стомахът ми се сви. С държавните дела ме свързваше само Елфгифу.

Пратеникът ме отведе в празна чакалня в кралското канцлерство, навяваща меланхолия сграда в задната част на двореца. Само час бе изминал от започването на деня, но когато ме въведоха при архиепископа, той вече бе погълнат от работа. Заобиколен от двама монаси, секретарите му, Улфстан слушаше някакви бележки на латински. Когато влязох, надигна глава. Трябва да бе отдавна прехвърлил шестдесетте, имаше гладко лице, голобрадо и румено, с няколко тънки кичура бяла коса; ръцете, скръстени на масата, бяха меки и бели. Кротките маниери и добронамерената усмивка, която ми отправи, му придаваха вид на добродушен старец, впечатление, се разнесе в мига, в който отвори уста. Гласът бе тих, и все пак нямаше как да звучи по-заплашително, дори да бе викал. Още по-зле ми стана от думите:

— Всяка муха, която се задържи твърде дълго край пламъка на ереста, рано или късно ще си опърли крилете.

Имах чувството, че ще припадна.