Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 2

От унеса ме извади далечен звън на камбана. Прокрадна се през служещата за прозорец амбразура, високо в покоите на кралицата, последва го втора камбана, после още една. Металните им езици ме подсетиха къде съм: Лондон. Никой друг от познатите ми градове не можеше да се похвали с толкова много църкви на Белия Христос. Никнеха като гъби. Кралят, същият, чиято съпруга сега лежеше гола до мен, не правеше нищо, за да попречи на издигането им.

Елфгифу се размърда.

— Е, малки мой паже — измърмори приглушено тя, — няма да е зле да ми разкажеш нещо за себе си. Слугите ми доложиха, че името ти е Торгилс и че наскоро си пристигнал от Исландия. Така ли е?

— Да, отчасти — отговорих предпазливо. После замълчах, защото не знаех как да се обърна към нея. „Милейди“ щеше да прозвучи сервилно след насладата от съюза, който тя бе окуражила с ласките си и който изтръгна от мен думи, каквито дори не подозирах, че знам. Притиснах я към себе си и макар да подозирам, че гласът ми леко трепереше, опитах да вложа в отговора си едновременно любов и уважение.

— Пристигнах в Лондон само преди две седмици, като ученик на един исландски скалд. Надява се да го наеме… — Тук сконфузено прекъснах. Смятах да кажа „краля“. Елфгифу, разбира се, отгатна. Леко стисна рамото ми, за да ме окуражи и каза:

— Значи затова стоеше при бардовете на съпруга ми. Продължавай. — Не надигна глава от рамото ми, дори притисна тяло по-близо до моето.

— Срещнах скалда — казва се Херфид — миналата есен на остров Оркни, до шотландския бряг, където ме остави екипажът на кораба, спасил ме в Ирландско море. Дълга история е. Моряците ме откриха в една потъваща лодка. Бяха много добри с мен, Херфид също. — Тактично пропуснах да спомена, че се носех без посока в пропускаща вода плетена кошница, покрита с кравешка кожа, след като бях нарочно пуснат в морето. Елфгифу знаеше, че това е традиционно ирландско наказание. Обвинението срещу ми повдигнаха монаси, които се гнусят да пролеят кръв. Наистина откраднах нещо тяхно — пет скъпоценни камъка от корицата на една библия, — но да взема дрънкулките ме подтикна единствено отчаянието и не се разкайвах за постъпката си. Определено не мисля, че съм крадец, но сметнах, че ще е глупаво да споделям историята с притиснатата към гърдите ми топла, с нежна кожа жена. Особено след като единственото, което носеше, беше един видимо скъп наниз сребърни монети.

— Ами семейството ти? — попита Елфгифу.

— Нямам — отговорих. — Така и не познавам майка си, умряла е, когато съм бил малък. Казаха ми, че е била с ирландска кръв. Преди няколко години отидох в Ирландия, за да науча нещо повече за нея, но не открих нищо. Във всеки случай, преди да умре, тя вече ме бе изпратила при баща ми, Лейф, един от най-крупните земевладелци в Гренландия. Прекарах по-голямата част от детството си там и в една дори още по-далечна земя, Винландия. Когато станах достатъчно голям да си изкарвам сам хляба, ми хрумна да стана бард. Винаги съм обичал историите. Най-добрите бардове са исландците, затова реших да си пробвам късмета там.