Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 19

Седмица беше минала от видението в гората. Едгар беше в прекрасно настроение.

— Южен вятър и облачно небе значат добър сутрешен лов — обяви, побутвайки ме с крак, както си лежах, полузаспал в ъгъла. Много обичаше поговорките. — Време е за първия ти лов, Торгилс. Имам чувството, че ще ни донесеш късмет.

Едва се бе разсъмнало, но той вече бе облечен в дрехи, които не бях виждал преди — зелени от главата до петите. С мъка се измъкнах изпод одеялото.

— Дръж — каза и ми хвърли туника, легинси и наметало с мека качулка, все зелени.

Озадачен се облякох и го последвах в хладното утро. Едгар пробваше един ловен лък, опъваше и пак го отпускаше. Лъкът също беше зелен.

— Да изведа ли кучетата? — попитах.

— Не, не днес. Ще вземем само едно.

Не казах нищо, макар и да се зачудих, какъв е смисълът да имаш цяла глутница кучета, да ги храниш, чистиш и обучаваш, а после да не ги вземеш на лов.

Едгар отгатна мислите ми.

— Ловът с кучета е игра за кралете, развлечение. Днес ще ловуваме за храна, не за удоволствие. А и това, което правим, е много по-деликатно и трудно. Затова слушай какво ти се казва и внимателно следвай нарежданията ми. А! Ето ги и тях — каза и погледна към бурга.

Към нас яздеха трима облечени в зелено конници. Единият не разпознах, но ми заприлича на слуга. За моя изненада, другите двама бяха хускарлите, които ни придружаваха от Лондон — Едноръкия и Дървения крак. Едгар ми каза, че се казват Гисли и Кяртан. И двамата изглеждаха в превъзходно настроение.

— Чудесен ден за лов! — весело се провикна Кяртан, Едноръкия. — Всичко ли е готово, Едгар? — И двамата явно бяха добри познати с кралския ловджия.

— Остава само да доведа Кабал — отговори Едгар и забърза към кучкарника. Върна се с едно куче, което бях забелязал през злощастните си дни в кучкарника, защото се различаваше от останалите, по-голямо, тъмнокафяво, с увиснала муцуна и прискърбен поглед. Не хапеше, не скимтеше и не бягаше в кръг като лудо; обикновено стоеше встрани и бе спокойно, тихо, чувствително създание. Даже малко го харесвах.

— Качвай се! — ми каза Едгар.

Аз го изгледах озадачено. Не виждах свободен кон.

— Тук, момче — повика ме Кяртан, наведе се от седлото и ми протегна здравата си ръка. Изглежда щяхме да яздим по двама. Едгар вече бе скочил на седлото зад слугата. Това му е хубавото на лова, си помислих, докато някак се изкатерих зад хускарла и го хванах здраво през кръста — ловец, хускарл, слуга и бивш кучкар стават равни.

— Не си ли яздил така преди? — попита ме през рамо Кяртан. Очевидно с нетърпение очакваше предстоящия лов. Зачудих се как ще ловува с една ръка. Не можеше да опъва лък, а не носеше дори копие. Единственото му оръжие беше къс меч.

— Не, сър — отговорих. — Ловувал съм пеш, основно дребни животни, в гората. Но не и на кон.

— Е, почакай и ще видиш — каза Кяртан. — Днес ще ловуваме и на кон, и пеш. Едгар си знае работата, няма да се върнем с празни ръце. Само трябва да правим каквото ни каже, въпреки че не всичко опира до умение, а и до късмет. Елените сега тъкмо се угояват. Вкусно месо. — Тихо си затананика.