Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 162

— Хайде, Торгилс, дупелизец такъв — изкрещя в лицето ми Вермундур, докато тичешком ме подмина и се стрелна към селото. Аз хукнах след него, опитвайки се да схвана какво точно става. На земята лежаха един или два трупа. Приличаха на вързопи парцали, докато не видиш смазана глава, кървава ръка или мръсен, бос крак. Някъде пред мен чух още викове и писъци, и от една странична пътека тичешком изскочи старец. Разпознах късото наметало от меча кожа — трябва да бе шаманът на селото. Не беше въоръжен. В този миг се появи Ивар. Стискаше в ръка секира. С лекотата на момче, което хвърля камъчета в езеро, я метна по беглеца. Оръжието се плъзна през делящото ги пространство и порази жертвата в тила. Шаманът се просна по очи и замря.

Ивар ме видя да го гледам отвратен.

— Дружка, а — подхвърли той.

Селяните не оказаха повече съпротива. Нападението ни ги свари неподготвени, а и им липсваха оръжията и уменията да се защитят. Подкарахме още живите към площада. Застанаха унили, плътно един до друг; бяха обикновени хорица, явно едва успяващи да изстискат поминъка си от гората. Бяха средно високи, с бледа кожа, но тъмна, почти черна коса. Бяха зле облечени в домашнотъкани вълнени дрехи; бижутата им бяха прости амулети, увесени на ремък през врата. Че не носят други ценности, разбрахме, защото варангите делово претърсиха всички.

— Нещастници. Направо не си струваше трудът — измърмори Вермундур.

Погледнах пленниците — примирено бяха впили поглед в земята. Знаеха какво ги чака.

Ангантур и моят заклет враг Фройгер наперено отидоха при пленниците и започнаха да ги делят на групи. На една страна изтикаха старите мъже и жени, по-малките деца и недъгавите, не малко на брой, тъй като много от селяните бяха с обезобразени от шарка лица. По-младите, здрави мъже и децата над осем-девет години, останаха на място. Като изключим една майка, която горчиво ридаеше по раздялата с детето си, във втората група нямаше жени. Чудех се над това, когато на площада излезе екипажът на втората ни лодка. Пред себе си водеха, като стадо гъски, жените от селото. Едва сега разбрах, че ние в първата лодка трябваше само да вдигнем шум. Другите бяха имали достатъчно време да обиколят зад селото и ни изчакат да „вдигнем“ селяните. Истински ценният „дивеч“ бе по-паднал право в капана, точно според плана на Ивар.