Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 163

В групата имаше около двадесетина жени. Лицата и ръцете им бяха надрани и разкървавени, лицата на някои бяха насинени, и всички бяха вързани с кожени ремъци. Изглеждаха ми неугледни с несресаната си коса и мръсни лица, но Вермундур явно бе на друго мнение:

— Не е лош уловът — каза. — Измий ги хубавичко и ще им приберем добри пари.

Приближи да ги огледа. Жените се свиха една в друга. Някои жално гледаха към децата, други държаха главите си сведени, така че разрошените коси да скрият лицата им. Вермундур очевидно бе ветеран в лова на роби — обикаляше жените една по една, хващаше всяка за брадичката и насила отмяташе главата ѝ назад, за да види лицето и прецени стойността ѝ. Изведнъж нададе възхитен вик.

— Ивар пак изкара късмет! — провикна се. — Вижте това.

Сграбчи две жени за китките и ги изтика, една до друга, пред нас. Съдейки по телата им, момичетата бяха на около шестнадесет, макар и да бе трудно да се прецени през безформените рокли. Бяха навели глави, но Вермундур веднага внесе ред. Отиде зад момичетата, хвана ги за косите и като търговец, който гръмко хвали най-добрата си стока, отметна главите им назад, така че да видим лицата им. Бяха близначки и въпреки облените от сълзи лица, личеше, че са поразително красиви. Спомних си как подкупих Вермундур и Ангантур с комплекта кожи. Сега пред мен стоеше човешкият еквивалент на белките. Фелагът на Ивар бе попаднал на златна жилка.

Не губихме време, а и светлината вече отслабваше.

— По лодките! — нареди Ивар. — Тези тук може да имат приятели. Искам да ни няма, когато се съберат и подготвят за нападение.

Последните нитове бяха солидно набити по оковите на робите и фелагът започна да се изтегля под съпровода на воя и риданията на отчаяните селяни. Няколко жени се свлякоха на земята, може би припаднаха, а може и крайниците да отказаха да ги отведат от децата. Холопите ги пренесоха на ръце. Един мъж, който отказа да се подчини, получи силен удар с опакото на меча, който го запрати през глава напред. Повечето от пленниците ни покорно се повличаха към реката.

Ивар ми махна.

— Ела с мен, Торгилс — каза.

Преведе ме през празното село към мястото, където лежеше трупа на шамана. Мислех, че целта е само да си прибере бойната секира.

— Това наметало е същото като твоето, нали? — попита.

— Да, наметало на нояде, на твоя език магьосник. Само че не знам нищо за това племе. Абсолютно различни са от скридфините, с които живях.

— Но след като имат магьосник, значи имат и бог. Не е ли така?

— Вероятно.

— А след като имат бог и магьосник, значи имат и светилище, в което се молят. — Ивар се огледа. — Като знаеш толкова много за нояде или както там му каза, можеш ли да предположиш къде ще е?