Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 16

— Все още не разбирам — казах. — Какво е птица на полета?

— Птица, която се издига нависоко, кръжи в небето над господаря си и чака подходящия момент, след което се спуска към жертвата си. Перегринът, соколът — скитник го прави, а ако си търпелив, можеш да научиш и исландския сокол. Птицата на ръката носиш на китката си и я мяташ по плячката.

Така познаването на навиците на дивия исландски сокол и умението да гледам на уонди ме спасиха от противния кучкарник, макар и няколко седмици по-късно Едгар да призна, че бездруго видял, че не ставам за кучкар.

— А трябва да ти кажа, че не разбирам как може да не се погаждаш с кучета — добави. — Вижда ми се неестествено.

— Смърдят ужасно — изтъкнах. — Дни ми трябваха да отмия миризмата им. Още не мога да си обясня защо англичаните толкова обичат кучетата си. Не спират да говорят за тях. Понякога ми се струва, че ги предпочитат пред собствените си деца.

— Не са само англичаните — каза Едгар. — Тези кучета са на Кнут. Когато идва на лов, половината му датски приятели водят своите псета и ги пускат при нашите. Гадна работа, започват да се бият помежду си.

— Точно — бе моят коментар. — И саксонците, и датчаните са един дол дренки. В Гренландия ги ядем, ако няма друга храна.

От този момент с мен вече се отнасяха като с член на семейството. Заделиха ми един ъгъл, в който да закача торбата и си спретна легло, а Джудит, която бе толкова доверчива, колкото съпругът ѝ бе предпазлив, ме глезеше като любим племенник и ми отбираше най-добрите меса от яхниите, които по цял ден къкреха над огъня. Рядко съм се хранил така добре. Официално Едгар заемаше важната длъжност кралски лесничей, но си докарваше и по нещо странично с бракониерство. Тайно поставяше мрежи за дребен дивеч — предпочиташе зайците — и често се прибираше призори, с влажни от зората гети и охранена двойка зайци в ръка.

Пролетта премина в лято, а аз осъзнах, че този път наистина изкарах късмет. Юли е гладният месец преди жътвата и обикновените хора живеят от последните остатъци, които успеят да преметат от килерите и хамбарите си. Ядат твърд хляб от трици, шума и прокарал грах. Казанът на Едгар обаче бе винаги пълен. С приближаването на ловния сезон той започна да ме извежда и в гората. Следяхме за най-едрия дивеч — елени. Тук Едгар беше в свои води — тих, уверен и готов да ме учи. Напомняше ми Херфид, който ми обясни триковете на скалда, на ирландските монаси, научили ме на френски, латински и малко гръцки и как да разчитам и преписвам чуждестранните ръкописи, или на учителя ми по сейдур Транд, който ме обучи в тайните на Старата вяра.

Едгар ме взимаше със себе си по тихите еленски пътеки през дъбовата гора и по-ниските храсти елша и ясен. Показа ми как да отгатна големината на елена по отпечатъците от копитата му и да разбера дали върви, бяга или се движи в тръс. Откриеше ли елен, достоен за глутницата кучета на краля, неколкократно се връщаше на мястото, за да установи пасищата и режима на животното.

— Гледай внимателно — ми казваше, дръпвайки ме зад някой храст. — Ето тук е спал снощи. Виж как са смачкани тревата и бодлите. А това са следите, които е оставил с колене и преди да се изправи, призори. Голям елен е, вероятно с дванадесет върха на рогата, кралско животно… А е и в добра форма — добави, разчупвайки с пръчка едно еленско изпражнение. — Висок е, да, и с добра стойка. Ето тук рогата му са ожулили дървото.