Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 13

Едгар идваше в кучкарника сутрин и вечер, да провери мен и противните хрътки. Влизаше и безгрижно прегазваше животинския хаос. Имаше свръхестествена способност да засича кои от животните са порязани или одрани. Протягаше се, сграбчваше кучето и го придърпваше към себе си. Хладнокръвно отмяташе уши, разтваряше пръсти и търсеше бодили, и преспокойно отместваше срамните им части — които наричаше „двора с каменната порта“, за да провери дали не са натъртени и не кървят. Ако откриеше рана, вадеше игла и конец, и с коляно придържаше животното на земята, докато я зашие. Ако кучето се дърпаше, понякога ме викаше да го държа, при което псетата естествено здравата ме хапеха. Веднъж, когато видя шурналата от ръката ми кръв, Едгар доволно се ухили и каза:

— Пада ти се, задето си напъха ръката в устата му — присмя ми се, а аз веднага се сетих за Едноръкия, за хускарла. — Пак е по-добре от котешко ухапване. Те гноясват. Кучешката уста е чиста и здрава. Ако кучето не е бясно, де. — Това, което ме ухапа, определено не изглеждаше такова, затова безмълвно засмуках раничките си от зъбите му. Едгар обаче нямаше да ме остави току-така. — Знаеш ли какво трябва да направиш, ако те ухапе бясно куче? — попита въодушевено. — Намираш здрав, силен петел, оскубваш всичките му пера, лепваш задника му на раната и здравата го стресваш. Червата му ще се свият и ще засмучат отровата. — Разсмя се с глас.

Мъките ми щяха да продължат много по-дълго, ако на четвъртия ден не изгубих едно куче. Едгар ми бе заповядал да ги отведа да попасат на една поляна на няколкостотин крачки от кучкарника. За краткия преход обаче аз успях да изгубя от поглед хрътките, а когато се върнах, не забелязах, че едно липсва. Осъзнах грешката си едва когато пак преброих животните, преди да ги прибера за през нощта. Затворих вратата на кучкарника и се върнах да потърся липсващото куче на поляната. Не го повиках, защото не знаех името му, а и не исках Едгар да научи за случилото се. Толкова се ядоса само от възможността да изгубя сокол, че бях сигурен, че ще побеснее за куче. Вървях тихо, с надеждата да открия беглеца. На поляната го нямаше и с идеята, че може да се е залутало за храна към дома на Едгар, отидох да проверя там.