Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 11

— Какво правеше при птиците? — попита бесен. Говореше езика на саксонците, достатъчно близък до родния ми нордически да го разбера, но с провинциален акцент, гърлено и бавно. — Кой ти позволи да влизаш там?

— Казах ти — отговорих умиротворително. — Търсех Едгар. Нямах представа, че върша нещо нередно.

— А исландският сокол? Каква работа имаше при него? Какво се опитваше, да го откраднеш ли?

— Не — казах. — Исках да махна конеца, за да може да отвори очи.

— И кой ти позволи да го правиш? — Все повече се ядосваше и започвах да се страхувам, че накрая ще си изтърве нервите и здравата ще ме набие. Нямаше какво да отговоря на въпроса му, затова премълчах.

— Глупак! Птицата може да се паникьоса, да излети от стойката и да се разхвърчи из бараката, да избяга или да се удари. А, за твоя информация, тя струва десет пъти колкото теб, може би дори повече, селяндур такъв.

— Съжалявам — казах. — Виждал съм такива птици, но никога със зашити очи.

Отговорът ми пак го подпали.

— Как така си ги виждал? — изръмжа. — В цяла Англия има най-много пет-шест. Това е кралска птица.

— Там, откъде съм, ги има много.

— Значи си не само крадец, а и лъжец.

— Не, повярвай ми. Там, откъдето идвам, правят гнездата и отглеждат малките си. Влязох в бараката, за да те търся, ако ти си Едгар. Казаха ми да го открия и видя с какво мога да му бъда полезен.

— Исках кучкар, не мръсен датчанин с шавливи пръсти. Познавам гнусния ти говор — провлече. — Ставай на крака. — След което ми помогна с ритник. — Скоро ще разберем дали казваш истината.

Отведе ме обратно в бурга и провери дали казвам истината от измъчения иконом на Елфгифу. Когато последният потвърди кой съм, Едгар бавно се изплю — храчката ме подмина на косъм — и се закани:

— Ще я видим тази работа.

Върнахме се този път в кучкарника и Едгар вдигна резето на ниската врата към двора. Веднага ни погълна истерична кафяво-бяло-бежова каскада махащи опашки създания. Кучетата лаеха и виеха, не разбрах дали от радост или от глад. Някои обичливо скачаха към Едгар, други се натискаха и се бутаха да приближат, няколко отстъпиха назад и побягнаха към ъглите. Смърдеше отвратително. Усетих остра болка в пищяла — едно недоверчиво псе ме бе заобиколило и пробно ме ухапа. Едгар спокойно бръкна в развълнуваната маса кучешка плът, галеше ги, с любов ги чешеше зад ушите, обръщаше се към тях по име и с лекота отблъскваше по-любвеобилните, които се мъчеха да подскочат и оближат лицето му. Беше в стихията си, но за мен сцената бе като видение от ада.