Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 119

— Торгилс! В името на боговете, това е Торгилс! — възкликна, пристъпи напред и силно ме прегърна. Миришеше, но това нямаше значение.

След миг отстъпи назад.

— Как дойде? — попита с удивление, което след миг се превърна в подозрение. — Кой те докара? И как мина покрай Глаум? — Глаум трябва да бе мързеливият часови, в когото се спънах.

— Цяла Исландия знае, че живееш на този остров — отговори, а не беше трудно да се досетя кой е ятакът ти. Той ме докара снощи. Що се отнася до Глаум, не може да се каже, че приема задълженията си особено сериозно.

В този момент от землянката зад Гретир изпълзя втора фигура. Илуги беше поне десет години по-млад от Гретир, слаб и недохранен, с черна коса и бледа кожа. И той бе облечен в дрипи. Не каза нищо, дори когато Гретир ме представи като кръвния си брат и аз се зачудих дали не храни подозрение относно намеренията ми.

— Е, какво ще кажеш за царството ми! — каза Гретир и махна широко с ръка към хоризонта на юг. От входа на землянката се откриваше изглед надолу по цялото протежение на Скагафиорд, до далечните хълмове на сушата. Вляво и вдясно се простираха бреговете на фиорда, зад които се издигаха посипани със сняг планини. — Чудесна гледка, нали, Торгилс? И практична. От това място виждам всяка лодка много преди тя да достигне острова. Никой не може да се промъкне зад гърба ми.

— Поне на светло — измърморих.

— Да — каза Гретир. — Никой досега не е имал смелостта да се пробва нощем, но в бъдеще няма да оставям на пост онзи лентяй Глаум. Нищо не върши, но ме забавлява с брътвежите си, а боговете знаят, че са ни нужни шеги и развлечения, особено през зимата.

— С какво се храниш? — попитах. — Храната трябва да е много оскъдна.

Пожълтелите му зъби лъснаха през мръсната, сплъстена брада.

— Съседите ми най-любезно през седмица ме гощават с овца — каза той. — На дажби сме, разбира се. Когато дойдохме, тук имаше около осемдесет животни, сега са почти двойно по-малко.

Набързо пресметнах — Гретир живееше на Дранг поне от година, вероятно повече.

— Има един стар овен, който ще изядем последен. Вече е почти питомен. Всеки ден идва при землянката и тропа с рога по вратата, за да го погалим.

— Ами вода?

— Събираме дъждовна, има я в изобилие, а на изток от една скала извира вода, по няколко чаши вода на ден, достатъчно да не умрем от жажда.

— Ще стигне ли за четирима? — попитах аз. Гретир веднага ме разбра.

— Искаш да кажеш, че искаш да останеш?

— Да. Стига с Илуги да не възразявате.

Ето как остров Дранг се превърна в мой дом за почти една година.

Глава тринадесета

Гретир беше прав: не страдахме от недостиг на храна. Когато зимните ветрове стихнеха, ходехме за риба на брега; Гретир и Илуги вече бяха скътали запаси изсушена риба и опушени морски птици. Вместо зеленчуци ядяхме тъмнозеления плевел, който растеше в изобилие по твърде стръмните за овцете скали. Сочните листа на плевела — не знам името му — имат приятен солен вкус и внасяха така нужното разнообразие в храната ни. Нямахме нито хляб, нито ечемик основната храна на селяните на сушата, но не останахме гладни.