Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 118

При следващата тиха нощ платих щедро на фермера да ме свали на Дранг под прикритието на мрака. Той ме стовари на тесния бряг под отвесната скала. Изчаках плисъкът на греблата му да заглъхне и опипом открих дървената стълба, която ми бе описал. В мрака покрай мен чувах шумоленето и драскането на птици, и ноздрите ми се изпълниха с острата миризма на птичи тор. Предпазливо поех нагоре по паянтовите стъпенки. Първата стълба ме отведе до каменна площадка. Опипом открих началото на втора. Зачудих се на самочувствието на Гретир, който явно не ги прибираше нощем.

Спънах се в тялото на часовия вече на плоския връх на острова, докато несигурно си проправях път през туфите трева. Мъжът спеше дълбоко, увит в тежко наметало, полузарит в плитък окоп. Случайно стъпих на крака му. Той стреснато изръмжа и аз по-скоро усетих, отколкото видях, как седна и се вторачи в мен.

— Илуги, ти ли си? — попита.

— Не, приятел — успокоих го аз. — Къде е Гретир?

Полускритият в мрака силует само изръмжа и каза:

— Ами, добре тогава — върна се обратно в дупката си и продължи да спи.

Страхувайки се в тъмното да не падна от скалата, седнах и изчаках да се зазори.

На светло видях, че островът е покрит с трева, опасана почти до корен от овцете. Във всяка посока островът свършваше рязко, в нищото. Единственият подстъп бе зад мен, там където дървената стълба излизаше на върха. А между мен и стълбата проснат като куп парцали спеше часовоят на Гретир.

Станах и тръгнах да търся Гретир. Видях само тихо пасящи овце. Нямаше колиба, нито къща, никакви следи от живот. Стигнах до западната страна на острова. Само след двеста крачки бях при ръба на скалата и ширналото се на няколкостотин метра по-долу море. Виждах как бели чайки кръстосват и пикират далеч под мен, в течението. Озадачен от отсъствието на Гретир, се върнах по същия път и претърсих южния край на острова. Почти бях стигнал най-далечната скала, когато зад един стърчащ от земята голям камък случайно налетях на дома на кръвния си брат. Беше землянка, която приличаше повече на меча бърлога, отколкото на човешко убежище. За покрив служеха три или четири дървета, които трябва да бе намерил на брега, защото на самия остров не растяха дори храсти. Над дърветата имаше слой торфени чимове. Дупка в задната част на землянката служеше за комин. Мястото изглеждаше жалко и неприветливо.

Гретир трябва да бе усетил приближаването ми, защото изскочи от землянката още докато попивах с очи потискащата гледка. Видът му ме шокира. Изглеждаше изтощен и измъчен, косата му на места бе посивяла, кожата — черна от пръста и пушека. Очите му бяха кървясали от застоялия въздух в землянката, дрехите — накъсани и мръсни. Не видях извор на острова и се зачудих откъде намират вода за пиене, да не говорим за пране. И все пак се изпълних с гордост. Нямаше как да объркам самоувереността в погледа, който ми хвърли моят кръвен брат в мига, преди да ме разпознае.