Читать «Бостънци» онлайн - страница 267

– Май няма как да влошите положението повече от това – подметна полицаят на Рансъм и отстъпи встрани безсилно.

XLII

Рансъм не отговори. Само наблюдаваше вратата, която в този момент се отвори отвътре. На прага застана Верена – тя беше отворила – и впери поглед право в него. Беше облечена в бяло, а лицето ѝ беше по-бяло от дрехата, над която косата гореше като огън. Пристъпи напред, но той я изпревари и се озова до нея на прага на стаята. Лицето ѝ се разкриви страдалчески и Рансъм не понечи да хване ръката ѝ пред всички тези хора, само тихо каза:

– Чаках ви – много дълго.

– Знам, видях ви на мястото ви. Исках да поговорим.

– Е, госпожице Тарант, не е ли по-добре да излезете на сцената? – провикна се господин Файлър и размаха ръце пред нея, сякаш да я запрати през чакалнята право на сцената пред публиката.

– След малко ще съм готова. Татко ще се погрижи. – И за изненада на Рансъм тя се усмихна приветливо на неукротимия агент. Явно наистина искаше да го успокои.

Тримата влязоха в гримьорната, където в дъното, зад неугледните маси и столове, под ярката газена лампа на канапето седеше госпожа Тарант с изпънат гръб, скована, поруменяла от едва сдържаното напрежение, а до нея, просната и заровила глава в скута на майката на Верена, се виждаше трагичната фигура на Олив Чансълър. Рансъм не знаеше доколко отпуснатото тяло на Олив е свидетелство за ужасна сцена, разиграла се зад заключената врата. Той просто отново рязко затвори вратата под носа на репортера и на полицая и в същия момент през прохода, водещ към сцената, след кратката си публична изява слезе Селах Тарант. Закова се на място, щом зърна Рансъм, уви се по-плътно в дъждобрана си и измери младия мъж с поглед от глава до пети.

– Е, господине, може би ще ни обясните това недоразумение – отбеляза той и се усмихна толкова старателно, че сякаш ъгълчетата на устата му се събраха на тила. – Допускам, че вие по-добре от всеки друг може да ни осветлите на какво се дължат трудностите ни!

– Спокойно, татко, скоро всичко ще се нареди! – възкликна Верена тихо, задъхана като водолаз, който тъкмо изплува на повърхността.

– Едно нещо искам да разбера – наистина ли ще изгубим още половин час в разговори за битовите ни неуредици? – попита господин Файлър и избърса възмутеното си лице. – Ще изнесе ли госпожица Тарант лекцията, или няма? Ако няма, моля да ми каже защо. Дава ли си сметка, че всяка част от секундата в момента струва около петстотин долара?

– Знам, знам, господин Файлър. След малко ще започна – продължи Верена. – Искам само да поговоря с господин Рансъм, само няколко думи. Публиката се успокои, не чувате ли? Имат ми доверие, нали така, татко? Искам само да поговоря с господин Рансъм?

– Кой е господин Рансъм, по дяволите? – провикна се недоумяващо отчаяният Файлър.

Верена говореше на другите, но гледаше любимия си и погледът ѝ бе неизразимо трогателен и умоляващ. Цялата трепереше, гласът ѝ глъхнеше сподавено и Рансъм усети прилив на състрадание към нейната болка – към неизбежната ѝ агония. В същия миг обаче го завладя и друго чувство, което прогони разкаянието – видя, че може да постигне желаното, че Верена го умолява с цялото си същество да я пощади, но докато той не се съгласи, тя ще бъде безпомощна да се съпротивлява. А онова, което искаше Базил, се разгоря пред него и призова цялото му мъжество, въздигна решителността му до висини, от които не само доктор Тарант, господин Файлър и онемялата от срам Олив, но и огромната тръпнеща в очакване зала, и развълнуваната тълпа, притихнала засега и сподавила гнева си – изглеждаха дребни, преодолими и мимолетни. Той все още не проумяваше съвсем ясно. Видя, че Верена не отказва, а протака, че магията, благодарение на която той все още можеше да я спаси, бе усещането за неговата близост.