Читать «Бостънци» онлайн - страница 265

– Мисля, че тя вече излезе на сцената – заяви стражът на вратата, чийто спор с Рансъм някак едностранно и без ни най-малко да навреди на непоклатимостта му, беше преминал във фазата на дружелюбното бъбрене.

– Ако беше излязла, щяхме да чуем аплодисментите на публиката.

– Ей сега ще ги чуем – оповести полицаят.

И се оказа омразно прав, защото публиката сякаш наистина ръкопляскаше. От залата и от балконите се разнесе силен шум – няколко хиляди души тропаха с крака и удряха с чадърите и с бастуните си. На Рансъм му прималя, няколко секунди не откъсваше поглед от очите на полицая. После спокойствието внезапно го заля като вълна и той възкликна:

– Скъпи ми приятелю, това не са аплодисменти, а проява на нетърпение. Не е посрещане, а призив!

Полицаят нито се съгласи с предположението му, нито го отхвърли, просто изду другата си буза и отбеляза:

– Може да ѝ е прилошало.

– О, надявам се да не е така! – нежно рече Рансъм. Тропотът се усилваше все повече, но след минута утихна. Преди това обаче стана ясно, че Рансъм е бил прав за причината. Поведението на тълпата беше предизвикано от нетърпение, не беше поздрав. Той отново погледна часовника си, установи, че са минали още пет минути, и си спомни думите на журналиста на Чарлс Стрийт, че Олив гарантира точността на Верена. Странно, но точно когато Рансъм си спомни за въпросния господин, той влетя от плът и кръв през вратата, силно възбуден.

– Защо тя не излиза на сцената, за бога? Ако иска да ги принуди да я повикат, вече го направи! – Господин Пардън настойчиво местеше поглед от полицая на Рансъм и обратно и беше толкова трескав, че изглежда не позна южняка.

– Може да ѝ е прилошало – отговори полицаят.

– На публиката ще ѝ прилошее! – кресна в отговор журналистът. – Ако ѝ е прилошало, защо не повика лекар? Цял Бостън е в тази зала, длъжна е да говори. Искам да вляза да проверя.

– Не може – лаконично го отряза полицаят.

– Защо да не може, моля? Искам да получа информация за "Веспър"!

– Не може да влезете и толкова! И него не го пускам – додаде полицаят добродушно, сякаш от желание да направи забраната за господин Пардън по-малко оскърбителна.

– Странно, вас трябва да ви пуснат – каза Матиас и за миг погледна Рансъм.

– Може би, ама не го пускат – отговори полицаят.

– Мили боже! – задъхано възкликна господин Пардън. – От самото начало си знаех, че госпожица Чансълър ще оплеска всичко. Къде е господин Файлър? – попита той настойчиво и двамата присъстващи, и никой от двамата конкретно.

– Сигурно е на входа и брои парите – отговори полицаят.

– Може да се наложи да ги върне, ако не внимава!

– Може би. Ще му кажа, ако дойде, но само на него. Май вече е готова – додаде той равнодушно.

Беше доловил неясен шум, който прерасна в поредната експлозия от звуци. Този път със сигурност бяха аплодисменти – пляскането на безброй ръце, примесено с възгласи на безброй гърла. Демонстрацията, макар и впечатляваща, не беше очакваната и много бързо утихна. Господин Пардън се ослушваше с тревожно изражение.