Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 111

— Радвам се, че те срещнах — рече Тибор. — Току-що те снимах. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, синко, разбира се. Радвам се, че мога да помогна. Сега трябва да вървя да си почина, ако твоят приятел ми подаде ръка, за да ми помогне. Болен съм, нали разбираш.

— Можем ли да направим нещо?

— Не, благодаря. Разполагам с много лекарства. Вие сте добри хора. Приятно пътуване.

— Благодаря, сър.

Том махна небрежно, а в това време Пит го хвана за ръката и го поведе обратно към клетката.

У дома, помисли си Тибор и очите му се изпълниха със сълзи. Сега можем да се приберем у дома…

И зачака Пит да се върне и да впрегне кравата.

През нощта седяха до огъня, който запали Пит. Облаците се бяха оттеглили и звездите блещукаха върху окъпаното небе. Изядоха сухата си храна. Пит намери половин кана кафе в една изоставена фермерска къща. Беше изветряло, но го загряха на огъня и южният вятър разпиляваше ароматната пара.

— Имаше моменти — промълви Тибор, — в които си мислех, че никога няма да успея.

Пит кимна.

— Все още ли ме смяташ за луд, че те последвах? — попита той.

Тибор се разсмя.

— Давай, използвай предимството си — отвърна той. — Дяволски добър начин да привличаш вярващи.

— Все още ли смяташ да приемеш християнството?

— Размислям. Нека първо да свърша с това.

— Разбира се.

Пит бе опитал да се свърже с Абернати преди малко, но бурята му беше попречила. Пък и вече няма за какво да бързам, каза си той. Всичко свърши. Край.

— Искаш ли пак да видиш снимката му?

— Да.

Тибор задвижи екстензора, извади снимката от кутията и му я подаде.

Пит огледа внимателно сбръчканото, състарено лице на Том Глисън. Окаяник, помисли си той. Може и да е умрял вече. Но нищо не можехме да направим за него. Ами ако?… Ако не беше никакво съвпадение? Ако нещо повече от късмета ни срещна с него? Иронията, която ми хрумна за обожествяването на жертвата на Луфтойфел… Дали причината не бе по-дълбока? Загледа се в очите, някак по-грейнали за миг, тъй като мъжът съзнаваше, че прави някого щастлив, някаква стаена болка върху смръщеното лице, сключените вежди при спомена за изчезналия прекрасен Денвър…

Пит изпи кафето си и върна снимката на Тибор.

— Не ми изглеждаш нещастен — каза Тибор, — че конкуренцията получи онова, което искаше.

Пит помръдна рамене.

— За мен не е от особено значение — отговори той. — В края на краищата, това е само една снимка.

Тибор я постави обратно в кутията.

— Така ли очакваше да изглежда? — попита.

Пит кимна, замисляйки се за лицата, които познаваше.

— До голяма степен. — Взел ли си решение как ще постъпиш?

— Ще свърша добра работа. Знам го.

— Още кафе?

— Благодаря.

Тибор протегна чашата си. Пит я напълни и сипа малко и в своята. После вдигна поглед към звездите и се заслуша в звуците на нощта, вдъхвайки палещия вятър — колко много се беше затоплило! — докато отпиваше от кафето.

— Жалко, че не открих и цигари.

18.

Малоумната продължаваше да стои безмълвно край покрития с прах път, докато изминат хиляда години между изгрева на слънцето и спускането на тъмнината. Знаеше, че е мъртъв, още преди да се приближи гущерът.