Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 112

— Госпожице.

Тя не го погледна.

— Госпожице, ела с нас.

— Не! — отвърна гневно тя.

— Трупът…

— Не искам!

Присядайки до нея, гущерът продължи кротко:

— Според обичая вероятно имаш право.

Времето се изнизваше. Тя стоеше със затворени очи, за да не вижда, а понеже беше запушила уши с ръцете си, не бе сигурна дали продължава да й говори. Най-накрая той я докосна по рамото.

— Недоразвита си, нали?

— Не.

— И то твърде много, за да схващаш какво ти говоря. Облечен е като ловец, но е старецът, с когото живееше. Човекът плъх. Той е човекът плъх, нали? Маскиран. Защо се беше маскирал? Опитваше се да се измъкне от врагове, така ли? — Гущерът се разсмя дрезгаво и люспите му се размърдаха. — Не му провървя. Размазаха лицето му. Трябваше да го видиш. Само каша и…

Тя скочи и хукна, но се върна за забравената си кукла. Гущерът държеше ухилен куклата и не й я даде, притискайки я към люспестите си гърди. Имитираше я подигравателно.

— Той добър човек! — извика яростно тя, протегнала ръце за куклата, нейната кукла.

— Не, не беше добър човек. Не беше дори добър ловец на плъхове. Много пъти, повече, отколкото знаеш, продаваше стари, съсухрени плъхове на цената на закръглени младоци. Какво правеше, преди да стане ловец на плъхове?

— Бомби — отвърна Алис.

— Твоят татко.

— Да, моят татко.

— Е, след като е бил твой татко, ще ти донесем трупа. Стой тук.

Гущерът се изправи, пусна куклата пред нея и се отдалечи със свойствения си маниер.

Седнала до куклата, тя проследи отдалечаващия се гущер, усещайки рукналите по бузите й сълзи. Знаех, че няма да помогне, помисли си тя. Знаех, че ще го хванат. Може би заради лошите плъхове, вкочанясали и съсухрени… както каза току-що гущерът.

Защо винаги става така, запита се тя. Той ми даде тази кукла преди много време. Сега вече никога нищо няма да ми даде. Никога. Нещо не е както трябва, осъзна тя. Но защо? Хората са тук за известно време и след това, дори да ги обичаш, си отиват, и то завинаги. Никога не се връщат. Никога.

Отново затвори очи и се залюля напред-назад.

Щом погледна отново, видя, че по прашния път към нея се приближава някакъв мъж, който не беше гущер. Беше нейният татко. Подскочи радостно, но разбра, че нещо му се беше случило, и се уплаши, изненадана от настъпилата в него промяна. Сега беше по-изправен и лицето му излъчваше някаква доброта и топлина вместо навъсеността, с която беше свикнала.

Татко й се приближи, пристъпвайки някак си премерено, сякаш танцуваше тържествено, след което приседна безмълвно и с жест й посочи да седне. Странно, помисли си тя, че не говори, а само жестикулира. Излъчваше спокойствие, което никога не беше усещала, сякаш за него времето се беше върнало назад и сега беше по-млад и… по-благ. Така й харесваше повече. Страхът, който винаги й беше внушавал, започна да я напуска и тя посегна несигурно да го докосне.

Пръстите й минаха през ръката му. И в един миг й стана ясно, за едно трепване на клепките й, за едно кратко мигновение, че това е неговият дух и че татко й е мъртъв, както й беше казал гущерът. Духът му беше спрял за малко при нея, отбивайки се от пътя си, за да си отдъхнат заедно за последен път. Затова не говореше. Духовете не можеха да бъдат чути.