Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 28

— Не виждам с какво мога да помогна. На Конгреса ще има навярно само една тема, за която ще съм в състояние да говоря — а аз не бива да говоря за нея. Нямам намерение да представям каквито и да било доклади.

— Ясно. Все пак, ако искаш да чуеш нещо любопитно, Негово императорско величество те помни.

— Предполагам, защото ти си се постарал да не ме забрави.

— Не. Не съм се мъчил да го сторя, обаче Негово императорско величество понякога ме изненадва. Знае, че новият Конгрес наближава, и очевидно си спомня изложението ти на предишния. Продължава да се интересува от психоисторията и трябва да те предупредя, че от това може да излезе още нещо. Съвсем не е невероятно да поиска да те види. В Двора сигурно ще го сметнат за висока чест — да получиш два пъти покана от Императора само за един живот.

— Шегуваш се. За какво му е да ме вижда?

— Във всеки случай, ако бъдеш поканен на аудиенция, трудно ще успееш да откажеш. Как са младите ти протежета Юго и Рейч?

— Вероятно знаеш. Предполагам, че ме следиш отблизо.

— О, да — твоята безопасност, но не и всичко в живота ти. Боя се, че задълженията поглъщат голяма част от времето ми, а пък аз не съм всевиждащ.

— Дорс не ти ли докладва?

— Само ако има криза. Тя не желае за дреболии да се прави на шпионин. — На лицето му отново се появи онази полуусмивка.

Селдън изръмжа:

— Моите момчета се справят добре. Юго се ръководи все по-мъчно. Той е по-психоисторик от мен и май чувства, че го възпирам. А Рейч е един обичлив вагабонтин — както винаги. Той ме плени още когато беше ужасен уличен хулиган. Най-невероятното е, че спечели и Дорс. Искрено вярвам, Данил, че ако на Дорс й писне от мен и поиска да ме напусне, въпреки туй може да остане заради любовта си към Рейч.

Демерцел кимна и Хари Селдън мрачно продължи:

— Ако Рашел от Уай не го намираше за обичлив, сега нямаше да съм тук. Щяха да ме застрелят… — той неспокойно се размърда. — Не ми е приятно да мисля за това, Данил. Абсолютно хаотично и непредвидимо събитие. С какво би могла да ми помогне психоисторията?

— Не си ли ми казвал, че психоисторията в най-добрия случай борави само с вероятности и с огромни маси хора, а не с отделни индивиди?

— Но ако в случая индивидът е решаващ…

— Хари, подозирам, че според теб никой индивид не е наистина решаващ. Нито дори аз или ти.

— Може би си прав. Аз обаче, колкото и да се ръководя от тази хипотеза, по силата на някакво свръхнормално самомнение, надхвърлящо всяка разумност, мисля за себе си като за решаващ. И ти също си решаващ — нещо, което дойдох да обсъдим с теб толкова честно, колкото е възможно. Трябва да разбера.

— Какво да разбереш?

Останките от вечерята бяха вдигнати от един келнер и светлината в помещението се приглуши малко, така че стените сякаш се сближиха и създадоха усещане за по-голяма интимност.