Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 26

— Не съм убеден, че е тъй лесно да се направи. Трябва добре да е прикрил следите си, а даже и да успея да го направя…

— Да?

Селдън сви рамене:

— Не искам да предизвиквам фанатизъм. Общественото положение на Трантор е достатъчно тежко и без да рискувам да разиграя страсти, които нито аз, нито някой друг ще може да контролира. Ако се наложи да прибягна до въпроса за Микоген, това ще е последната възможност.

— Значи ти също изискваш минимализъм?

— Разбира се.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Ще си уредя среща с Демерцел. Може би той знае какво следва да се направи.

Дорс го изгледа остро:

— Хари, да не попаднеш в клопката да очакваш, че Демерцел ще решава всичките ти проблеми?

— Не, но вероятно ще реши този.

— И ако не може?

— Хм, тогава ще трябва да помисля за нещо друго, нали така?

— Например?

По лицето на Селдън премина болезнена гримаса:

— Дорс, не знам. Ти също не очаквай аз да мога да реша всички проблеми.

11

Рядко някой друг освен Император Клеон виждаше Ето Демерцел. Той предпочиташе да стои в сянка по ред причини, една от които бе, че видът му почти не се променяше с времето.

От няколко години Хари Селдън наистина не бе го виждал и не беше разговарял с него насаме от първите си дни, когато пристигна на Трантор.

Като се има предвид последната обезпокояваща среща с Ласкин Джоуранъм, и Ето Демерцел, и Селдън чувстваха, че ще е по-добре да не демонстрират връзката си. Посещението на Хари Селдън в приемната на Първия министър в Императорския дворец не би минало незабелязано и по съображения за сигурност двамата решиха да се срещнат в малък, но луксозно обзаведен апартамент в хотел „Краят на купола“ — точно до градините на Двореца.

Срещата с Ето Демерцел възкреси болезнено спомена за онези дни. Самият факт, че Демерцел все още правеше същото впечатление както тогава, подсилваше болката. Чертите на лицето му бяха силни и правилни. Беше висок и продължаваше да е як, а в черната му коса нямаше и следа от нещо бяло. Не бе красавец, ала се отличаваше с някаква мрачна привлекателност. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда идеалният Първи министър на Императора, и изобщо не приличаше на който и да било предшественик на тоя пост. Селдън си помисли, че той дължи на външния си вид половината от своето влияние над Императора, оттам — над Двора, и оттам — над Империята.

Демерцел се приближи към него, леко извил устни в усмивка, без ни най-малко да нарушава тъжното си изражение.

— Хари — рече, — радвам се да те видя. Донякъде се боях, че ще промениш решението си и ще отложиш срещата.

— Аз се боях повече от „донякъде“, че вие ще промените вашето, Първи Министре.

— Ето — ако се страхуваш да използваш истинското ми име.

— Не мога. Няма да успея да го произнеса, нали знаеш?

— Пред мен ще успееш. Кажи го. Ще ми бъде приятно да го чуя.

Селдън се поколеба, сякаш не вярваше, че устните му ще могат да оформят думата или че гласните му струни ще зазвучат.

— Данил — рече той накрая.

— Р. Данил Оливо — каза Демерцел. — Точно така. Ще вечеряш с мен, Хари. Ако вечерям с теб, няма да ми се наложи да ям, което ще бъде известно облекчение.