Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 190

— Не е точно тъй, но моите възгледи станаха непопулярни, понеже се оказа, че са верни. Смятам, че по тая причина се намират хора, които искат да ме нападнат или, още по-вероятно, на които им е платено, за да ме нападнат.

Магистратът изгледа Селдън и сетне повика полицайката, която го бе арестувала:

— Проверихте ли ранения мъж? Има ли полицейско досие?

— Да — отговори жената и леко се изкашля. — Бил е задържан три пъти за нападения и грабежи.

— А, рецидивист, така ли? Ами на професора заведено ли е досие?

— Не, господин магистрат.

— Та значи имаме невинен стар човек, който се е борил срещу известен мародер… и вие арестувате невинния старец. Тъй ли се получава?

Полицайката мълчеше.

— Можете да си вървите, професоре — рече магистратът.

— Благодаря ви, господин магистрат. Ще разрешите ли да си взема бастуна?

Онзи щракна с пръсти към полицайката, която подаде новия бастун на Селдън.

— Само една минутка, професоре — каза магистратът. — Ако пак използвате това нещо, добре е да сте напълно сигурен, че ще успеете да докажете, че сте действали в самоотбрана. В противен случай…

— Да, господине — и Хари Селдън напусна кабинета на чиновника, подпирайки се тежко на бастуна си, но с високо вдигната глава.

20

Уонда горчиво плачеше, лицето й беше мокро сълзи, очите — зачервени, а бузите — подути.

Селдън се въртеше около нея, тупаше я по гърба и не знаеше как да я утеши.

— Деди, ужасно се провалих. Мислех си, че мога да натискам хората… и успявах, когато не бяха много против да бъдат натискани, като мама и татко например. И дори тогава трябваше доста време. Даже си изработих система за класификация въз основа на десетточкова скала — нещо като измерител на силата на мисловния натиск. Само че твърде си навирих носа. Вярвах, че съм десет или поне девет по скалата. А сега разбирам, че съм максимум седма степен.

Уонда бе спряла да плаче и от време на време подсмърчаше. Хари я погали по главата.

— Обикновено… обикновено… нямам затруднения. Ако се концентрирам, мога да чуя какво мислят хората и когато пожелая, ги натискам. Но онези бандити! Чувах ги ясно, обаче нищо не можах да сторя, за да ги отблъсна.

— Смятам, че се справи много добре, Уонда.

— Не се справих. Аз си въо… въобразявах. Мислех си, че щом хората се приближат зад теб, с едно мощно натискане ще ги заставя да избягат. По тоя начин исках да ти бъда телохранител. Само че не успях. Онези двамата се приближиха, а пък аз нищо не можах да направя.

— Не е вярно, можа. Ти накара първия да се поколебае. Така ми даде възможност да се обърна и да го цапна.

— Не, не. Нямам нищо общо с това. Единственото, което наистина направих, беше да те предупредя, че той е там. Ти свърши останалото.

— Вторият мъж побягна.

— Защото ти бухна първия. Аз нямам нищо общо с това — тя отново се обля в сълзи на отчаяние. — А после случаят с магистрата. Аз настоях за магистрата. Въобразявах си, че като го натисна, веднага ще те пусне.

— Той действително ме пусна, и то на практика веднага.

— Не. Той те подложи на ужасния си разпит и усети своята грешка едва когато разбра кой си. Аз нямам нищо общо и с това. Провалих се във всичко. Щях да те въвлека в такава беда…