Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 215

Където стояха и ги очакваха неколцина германски полицаи. А също и чешки полицаи. Сариа също беше тук. И другият полицай от Биариц. И още няколко човека с цивилни костюми и слънчеви очила. Тайна полиция? Какво? Лекари се грижеха за мъже на носилки. Имаше следи от престрелка.

Един от германските офицери се приближи към Саймън, размахвайки мобилен телефон.

— Хер Куин?

— Да, но…

— Детектив… от Скотланд Ярд. Заповядайте — подаде му германският офицер телефона.

Журналистът го пое и, залитайки, излезе навън. Дейвид проследи с очи и през отворената врата видя как Саймън се разрида, приведе се надолу, залитна. С ръка на очите се помъчи да прикрие засраменото си ридание.

Нямаше съмнение, че Тим е мъртъв. Бяха закъснели, него не успяха да спасят.

Дейвид, Ейми и Ангъс излязоха навън на дъжда. Големи и лъскави полицейски автомобили бяха подредени от двете страни на пътя. Няколко линейки чакаха, просветваха червени светлини, а други автомобили се носеха бързо нагоре по възвишението. Взвод войници с работни униформи стояха в края.

Цареше хаос — полицаи влетяха в пивницата. Носеха още експлозиви или поне така изглеждаше.

Дейвид погледна Ейми — лицето й беше набраздено от сълзи, примесени с кръв и прах. Но беше жива. Невредима. Дали беше бременна?

Тя поклати глава. И каза:

— Чуй, остави ме да говоря. Знаех, че той ще ни залови. Когато пристигнахме в Амстердам, бях напълно сигурна, че Мигел никога няма да се откаже. Че някой ден ще ни намери. Трябваше да го подмамим. Да го подмамим в капан, където да го убием. Където ченгетата могат да го заловят. Не можех да ти се доверя… Знаех, че ме обичаш твърде силно… и понеже… — Тя примигна и изтри очи с опакото на изцапаната си ръка. — После каза: — Ти никога нямаше да ми позволиш да рискувам, Дейвид, особено ако знаеше, че съм бременна. А бременността беше единствената ми разменна монета, ако се наложеше да си спечелим време в подземието. И точно така стана — правилно се бях досетила — наистина се наложи да си спечелим време. — Погледът й беше спокоен, но и натежал от чувства. — Така че, да, обадих се на Мигел. Издадох ни, казах му къде отиваме. И той ми повярва. Още ме обичаше. Искаше да ми повярва.

— Но…

— Но после се обадих и на полицията, на Сариа. Той говори с германското и с френското правителство. Уверил ги, че ще получат всичко, което искат — Мигел, край на цялата история и скривалището на архивите на Фишер. За да може данните да бъдат унищожени. И всички каготи да бъдат мъртви…

— Сключила си сделка с полицията?

— Да, и с Мигел също. Трябваше, Дейвид. Но беше много трудно. Мигел трябваше да пристигне пръв, понеже ако надушеше полицията, никога не би припарил. А полицията ни следеше от дни. Извадихме късмет. Голям късмет. Те се съгласиха да ни пуснат, ако обещаем да си мълчим. За вечни времена. Такава е сделката, благодарение на която останахме живи. Всички.

Тя взе ръката му в своята точно както беше направила с Мигел и постави дланта му на корема си.