Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 216

— Значи това е вярно? Ти наистина си…

— Да.

Той не можеше да зададе страшния и наложителен въпрос. Вместо това се обърна и се загледа към зловещата улица, където полицейските светлини блещукаха тъжно в дъжда като сини звездички на стара посивяла карта.

51

Саймън излезе изпод душа, подсуши се и си облече някаква риза. Все още чуваше тихия смях навън, радостните шумове на летния отдих.

Отривисто се качи по стълбите. Не за пръв път тази седмица поглеждаше през прозореца към сините и озарени от слънцето Пиренеи от другата страна на долината, посипани с конфети от сняг върхове. После се спусна на бегом по огрените от слънцето стълби в просторната градина на вилата. Искаше да отиде при приятелите си на слънце, преди следобедът да е свършил.

Обаче нещо привлече вниманието му пътьом.

Върху масата в кухнята имаше пратка. Адресирана до Саймън Куин и с копие до Дейвид Мартинес.

Клеймото беше от Южна Африка. Разпозна разкривения почерк.

С изопнати нерви отвори пакета. Отвътре изпаднаха две неща — кичур коса и малко куче играчка. Имаше и бележка.

Обади ми се на този номер.

Саймън се постара да се успокои и се приближи към врата, която водеше към поляните край реката. Набра номера. Нямаше как да сбърка гласа, който се обади:

— Здравей, Ангъс.

— Значи си на почивка с господин и госпожа Мартинес, а?

— За около две седмици.

— Чудесни новини. Скубеш богатите.

— Ами ти? — Саймън копнееше да зададе един въпрос, обаче отчаяно не искаше да узнава отговора. Облегна се на затоплената от слънцето стена. — Какъв е този неочакван телефонен разговор? Мислех, че още малко те гони параноята.

— Е, вече се успокоих. Явно наистина са приели сделката на Ейми. Нашият живот срещу живота на Мигел. Унищожаването на данните на Фишер. Ако планираха нещо, досега щеше да се е случило — минаха вече три години, мамка му. Затова реших да се отпусна. Да продължа напред. Да поиграя голф. Сещаш се.

— Е, радвам се да го чуя. Е… — Саймън проследи с поглед един жерав, който се рееше във въздуха над дългата гасконска долина. — Къде си?

— В едно градче близо до Сидарбърс. Имам достатъчно диаманти да си купувам пастърма.

— Добре…

Саймън отново понечи да зададе въпроса, обаче не успя. Затова попита друго:

— Знаеш ли…

— Какво?

— Ти така и не ни каза. Намери ли Алфонс?

Замисленото мълчание прелетя половината свят. После Ангъс отговори:

— Отне ми шест месеца. Претърсих пустинята. Но, да, намерих… каквото беше останало от него. Погребан е там, в пустинята. Горкият Алфи.

— Помогна ли ти? — попита Саймън.

— Имаш предвид да обърна страницата ли? Да, може би. Мисля, че винаги ще се чувствам виновен. Но пък аз и бездруго си се чувствах виновен. Сигурно е генетично. Като стана дума… — сниши глас Ангъс, — исках да ти го кажа лично, вместо да ти пиша имейл. Ще ми се да съобщя на Дейвид, обаче чрез теб сигурно ще е по-лесно. — Той замълча. — Направих и двете изследвания, Саймън. Успешно.

— Браво.

— Данке. Всъщност не искам да надувам фанфарите, обаче мисля, че съм единственият генетик на света, способен да постигне нещо такова — извлякох достатъчно генетичен материал от кученцето играчка например, но, да, успях. Извлякох ДНК-то на брат ти. И го сравних с ДНК-то от косата на сина ти.