Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 213

— Пусни го, Мигел. Защото иначе ще убия детето. Твоят син. Последният кагот на света е в моята утроба. Ще го убия. Пусни ги да си вървят и после взриви това място, обаче ги пусни да си ходят.

Вбесен и ревящ, същински вълк, Мигел се изправи, спусна се към Ейми и се опита да хване острието, когато тя замахна към утробата си, готова да забие ножа, да убива…

— Лампата! — кресна тя в същото време на Саймън.

Но вече беше късно. Парафиновата лампа беше съборена върху дървените сандъци и се беше разбила в отсрещната стена. Пламъкът на лампата тутакси възпламени хартията и дървото, напоени с бензин. Подземието буквално избухна — извиха се пламъци, бълващи пушек, пронизаха въздуха, изсмукаха живота от подземието. Един от мъжете изврещя — косата му се беше подпалила. Мигел се опитваше да докопа Ейми. Тя крещеше… на Ангъс. Къде беше той? И тогава Дейвид видя. Ангъс замахна с едно фенерче и го стовари върху черепа на Мигел. Ударът беше зловещо звучен — силно изтрещяване.

Случи се толкова бързо насред огъня и пушека, че Дейвид не видя как се развиха нещата нататък. Дали Мигел се бе строполил? Но къде беше Саймън? Въздухът беше прашен и гореше, хората крещяха силно, пламъците бяха буйни. Ейми? И тогава той чу някой да вика:

— Бягайте! Експлозивите!

Всички хукнаха. Тела, които тичаха хаотично. Всички се извърнаха и се завтекоха към прохода, обаче Дейвид се забави, завъртя се и видя: Мигел беше на пода и кървеше. Но се пресягаше към нещо там, долу, между миризливите парафинови пламъци. Терористът търсеше копчето за взрива. Дейвид беше по-близо и се помъчи да го докопа. Но закъсня. Копчето беше натиснато.

— Не…

— Дейвид! — изписка Ейми.

Викът й бе заглушен от странна експлозия — чудато накъсана и частична. Помещението се разтресе, а после дойде и ударната взривна вълна.

Сякаш сам Господ замахна силно и запокити Дейвид в ъгъла, тръшна го върху циментовия под. После пушекът и чернилката обгърнаха всичко.

50

Болката беше съкровена и силна, някъде дълбоко в него. Болка, която живееше в мрака като безоко животно. Но после той отвори очи и установи истината — беше оцелял. Но беше наполовина затрупан под отломки и камъни, почти не можеше да помръдне, но можеше да диша и да вижда.

Подземието се беше срутило. По-голямата част от кухината беше запълнена с камъни и пръст, погребали сандъците и потушили пламъците. Цареше почтителна тишина. Дейвид си даде сметка, че най-вероятно бе извадил късмет. Ако всички експлозиви се бяха взривили, най-вероятно щеше да е мъртъв. Може би огънят беше повредил жиците, може би беше избухнала само една бомба.

Пламъците вече гаснеха, но той все още беше в капан, под камъните. Не се чуваха други признаци на живот и със сигурност нямаше спасение.

Шум. Дейвид се озърна наляво и надясно — отнякъде се процеждаше светлина, някъде по-нататък в тунела. Отвор, откъдето влизаше въздух и поглъщаше тъжния сивкав пушек.

Земята отново се раздвижи на няколко метра от него. Появи се лице.

Мигел, който чистеше пръстта от лицето си.

Мигел беше оцелял. Неубиваемият убиец, джентилакът от горите на Ираути.