Читать «Белият огън» онлайн - страница 9
Дъглас Престън
Още в началото на следването си в „Джон Джей“ Кори беше попаднала на този архив. Оказа се истинско съкровище, след като се сприятели с архиваря и започна да се ориентира сред неподредените шкафове и преливащи от документи лавици.
Беше посещавала много пъти архивите в Червения музей в търсене на теми за доклади и проекти. Наскоро беше търсила там тема за своята Роузуелова теза. Беше прекарала много време сред старите нерешени случаи - тези толкова студени досиета, че всички замесени (включително възможните извършители) бяха непременно и със сигурност вече мъртви.
Един ден след срещата със своя ментор Кори Суонсън се озова в скърцащия асансьор, който се спускаше в мазето. Беше се впуснала в отчаяна акция да намери нова тема за тезата, преди да е станало твърде късно. Вече беше средата на ноември и тя се надяваше да прекара зимната ваканция в проучване и писане. Беше получила половин стипендия, а агент Пендъргаст плащаше останалата половина от учебните такси и тя бе напълно решена да не взима от него и цент повече от нужното. Ако тезата ѝ спечелеше наградата „Роузуел“ с нейния грант от двайсет хиляди долара, това нямаше да се наложи.
Вратите на асансьора се отвориха за позната миризма: смесица от прах и окисляваща се хартия плюс лъха на гризаческа урина. Тя прекоси коридора до чифт метални врати с вдлъбнатини, украсени с табелка, която гласеше: „Архив на Червения музей“, и натисна звънеца. От стария високоговорител на домофона се чу неразбираемо стържене. Тя каза името си и се чу бръмченето на отварящата се електрическа ключалка.
- Кори Суонсън? Радвам се да те видя! - чу се дрезгавият глас на архиваря Уилърд Блум, докато ставаше от бюрото си, обляно от светлина. То преграждаше продължението на склада, който се простираше в черната празнота зад него. Архиварят имаше някак мъртвешка фигура - тънък като пръчка, с дълга сивкава коса. Въпреки това беше очарователен и се държеше бащински. Кори нямаше нищо против, че очите му често се плъзгаха по различни части от нейното тяло, когато смяташе, че е заета с нещо друго.
Блум излезе иззад бюрото с протегната ръка с изпъкнали вени, която тя стисна. Ръката му беше изненадващо гореща и това ѝ подейства като стимул.
- Ела, седни. Пийни чай.
Пред бюрото му бяха подредени няколко стола с ниска масичка за кафе между тях. Встрани от тях стоеше очукан шкаф, а върху него имаше котлон, чайник и кана за чай - неформално място за сядане посред прахоляка и мрака. Кори се тръшна на един от столовете и стовари чантата с глух шум до него.
