Читать «Белият огън» онлайн - страница 38

Това беше едно резултатно представяне. Дори Дже­ни усети, че е съгласна с госпожа Кърмоуд. Когато тя се върна на мястото си, мърморенето вече не се чуваше.

Следващият по ред беше Хенри Монтебело, който беше станал зет на семейство Кърмоуд и в резултат веднага се бе сдобил с власт и уважение в града. Беше не много млад човек, мършав, сдържан и с обветрено лице. Джени не го харесваше и фактически се страху­ваше от него. Той говореше с лаконичен трансатлан­тически акцент², който придаваше на всичко казано от него цинично звучене. Макар че преди години беше главен архитект на „Хайтс“, за разлика от Кърмоуд не живееше в курорта, а имаше жилище и офис в голяма къща в другия край на града.

Монтебело прочисти гърлото си. При проектира­нето и строителството на „Хайтс“ не са правени ни­какви икономии, каза той на събраните хора, но не само това, а са положени усилия да отговаря на есте­тиката и духа на Роринг Форк, но и на местната еко­логия и околната среда. Може да каже това, продължи Монтебело, защото той лично бил контролирал под­готовката на строителната площадка, конструирането на жилищата и клуба и строителството на курорта. Също така щял да контролира създаването на новото гробище, обяви той, със същото внимание и отблизо, както при строителството на „Хайтс“. Внушението, изглежда, беше, че отдавна мъртвите обитатели на Ботушения хълм трябва да са му благодарни за лич­ните му усилия в тяхно име. Монтебело говореше тихо и с достойнство, с аристократична тържестве­ност. Обаче в думите му се долавяха и железни нотки, едва доловими, но очевидни, които сякаш отправяха предизвикателство срещу всеки, който би се усъмнил и в една-единствена дума от казаното. Никой не го направи и той си седна.

Сега кметът стана от мястото си, благодари на гос­пожа Кърмоуд и господин Монтебело и поиска да чуе мнението на събралите се граждани. Десетина ръце се вдигнаха и кметът посочи някого. Обаче когато чове­кът се изправи, за да си каже мнението, мъжът в чер­ния костюм, който някак се беше промъкнал до първи­те редове, вдигна ръка за тишина.

-      Господине, не е ваш ред - каза сериозно кметът, почуквайки с чукчето си.

-      Това ще се разбере - беше отговорът. Гласът беше гладък като мед, необичайно дълбок, с южняшки ак­цент, чийто произход Джени не можа да определи. Нещо в него накара кмета да му позволи да продължи.

-      Госпожо Кърмоуд - обърна се мъжът към нея, - както добре знаете, за ексхумацията на човешки ос­танки е нужно разрешението на наследник по право. Когато става дума за исторически погребения, феде­ралният и щатският закон на Колорадо изискват да бъде направено „добросъвестно усилие“ да бъдат от­крити подобни наследници, преди да бъдат ексхумирани останките. Предполагам, че „Хайтс“ са направили подобно усилие?

Кметът чукна с чукчето си.

-      Господине, повтарям, че не сте на ред.

-      С радост ще отговоря на въпроса - плавно каза госпожа Кърмоуд. - Ние наистина положихме добросъ­вестни усилия да открием наследници. Но не успяхме да намерим. Повечето от тези миньори са били прихо­дящи без семейства. Починали са преди век и половина, без да оставят потомство. Всичко това го има в доку­ментите, предоставени на обществеността.