Читать «Белият огън» онлайн - страница 34

Написа писмото и го изпрати до неговия адрес в Дакота чрез Проктър. В него му разказваше цялата исто­рия без никакви украси. Единственото, което пропус­на, беше положението с гаранцията. След като изложи всичко на хартия, видя какво безмозъчно, самоувере­но и саморазрушително нещо бе направила. Реши, че след като му каже, неговият ангажимент към нея ще приключи, и не очакваше, нито искаше той да ѝ отго­варя. Няма защо повече да го е грижа за нея. От сега нататък тя сама ще се грижи за себе си. Разбира се, ня­кой ден, когато има възможност, ще му върне парите за семестриалните такси, които бе пропилял, изпращай­ки я в „Джон Джей“.

Написването на писмото беше най-трудното нещо, преживяно от нея досега. Пендъргаст ѝ беше спасил живота: беше я измъкнал от Медисин Крийк, Канзас, освободи я от пияната ѝ и склонна към насилие майка; плати, за да може да постъпи в пансион. След това фи­нансира образованието ѝ в „Джон Джей“. И за какво?

Сега беше дошъл краят на всичко това.

Фактът, че затворът беше относително луксозен, я караше да се чувства още по-зле. Килията беше голяма, огрените ѝ от слънце прозорци гледаха към планините. Подът беше покрит с мокет, мебелите - хубави. Беше ѝ позволено да напуска килията от осем сутринта до 10:30, когато заключваха вратите. През свободното им време на затворниците беше разрешено да висят в об­щото помещение и да четат, да гледат телевизия и раз­говарят с другите затворници. До него имаше дори фит­нес зала с елиптичен тренажор, щанги и бягащи пътеки.

В този момент Кори седеше в общото помещение, вторачила поглед в бяло-черната шарка на мокета. Без да прави каквото и да било. През последните пет дни беше толкова потисната, че не можеше нищо да вър­ши. Нито да яде, нито да чете, дори не можеше да спи. Просто си седеше там по цял ден, всеки ден, вторачена в нищото. След това прекарваше нощта в килията си, легнала по гръб в затворническото легло с поглед, впе­рен в тавана.

-      Корин Суонсън?

Тя се стегна и вдигна очи. Един от униформените пазачи стоеше на вратата с лист в ръка.

-      Аз съм.

-      Адвокатът ти е тук за уговорената среща.

Напълно беше забравила. Изправи се на крака и последва пазача в отделно помещение. Имаше усеща­нето, че въздухът около нея е сгъстен и зърнест. Очите ѝ бяха непрекъснато влажни, но всъщност не плачеше. Изглежда беше някакъв вид психологическа реакция.

Влезе в малката заседателна зала, където я чакаше служебният защитник. Вече седеше на масата с отворе­на до него чанта, пръснал в спретнато ветрило няколко папки. Казваше се Джордж Смит и вече се беше среща­ла няколко пъти с него. На средна възраст, слаб, с пя- съчноруса коса, но вече оплешивяващ. Изражението му вечно беше извинително. Беше наистина мил, мислеше ѝ доброто, но разбира се, не беше Пери Мейсън¹.