Читать «Без светлина» онлайн - страница 5

— Ще те върнат до Клиър Лейк и ще те закарат до града.

Фийбър почувства внезапна несигурност, колебание, преди да тръгне, сякаш му се бе сторило, че е пропуснал нещо, някакво по-особено указание. Калатис само го гледаше мълчаливо, знаейки, че на слабата светлина, идваща откъм къщата зад него, Фийбър не може да различи чертите му.

След един момент на неловкост Фийбър се обърна и тръгна по склона към кея. Калатис го проследи с поглед и когато тъмнината го скри, се заслуша в накъсаните стъпки по стълбите надолу, а после по пристана към самолета.

Калатис пое дълбоко от мириса на залива и разкърши рамене, за да опъне мускулите на гърба си. Изчака на моравата, докато развържат котвата. Двигателите на самолета бавно заработиха и с отделянето му от пристана се дочу плясък по водата. Напускайки заливчето, той набра скорост, двигателите започнаха да вият и да разтърсват нощния въздух. След миг самолетът вече се бе отделил от водата, издигайки се в тъмното небе, и постепенно чезнещите му светлини се сляха със звездите. Калатис го изгуби от погледа си и дори престана да го чува, а плясъкът на вълните отново остана единственият шум в нощта.

Той се обърна и погледна към къщата. Джейл лежеше по корем в хамака и той виждаше как се люлее. Памучната мрежа на хамака беше бяла и той си представи как изглежда тъмната й кожа отгоре и как леко се подава през бялата тъкан на какаови триъгълничета.

2.

От своята кола на почти пустата магистрала, Маркъс Грейвър наблюдаваше как юнският дъжд премина над западните покрайнини на града и спускащият се нощен мрак потъмни зеленината на гъстите черни дъбове, борове и магнолии, простиращи се чак до хоризонта. Тънък лъч синкава светлина, всъщност всичко, което бе останало от деня, се появи за миг между движещите се накъсани облаци и тъмните дървета, сякаш някакво око несъзнателно се бе полуотворило, и то за последен път.

Грейвър изключи чистачките и се загледа как това око се затваря сред финалните пръски на отминаващата буря по предното стъкло. Беше развълнуван и неспокоен, макар че това биха могли да разберат само тези, които добре го познаваха. Той караше бързо по блестящото черно шосе, постепенно извиващо на юг, а гумите на колата му изхвърляха дъждовни пръски на дълги бели струйки назад. Светлините на града бяха започнали да проблясват в неделната привечер.

Дори ако се наложеше само да си го представи, Грейвър никога не би се спрял на Артър Тислър. От всички мъже и жени, работещи при него, Тислър изглеждаше най-незабележителният, най-малко вероятният, с когото би могло да се случи „нещо особено“. Артър Тислър беше типичният невидим човек, а невидимите хора си живееха живота, без да причиняват водовъртежи около себе си; те умираха, без каквито и да е произшествия и съвсем скоро след това за тях започваха да говорят: „Артър Тислър, боже мой, от години не се бях сещал за него“.

Думата „обикновен“ не бе достатъчно описателна за посредствени личности, но Грейвър си помисли, че това неясно прилагателно особено много подхождаше за случая с Тислър. Някъде в средата на трийсетте, Тислър бе среден на ръст и тегло. Косата му бе светлокестенява, права, тънка и преждевременно оредяла на темето. Носеше очила, с правоъгълни метални рамки в сивкав цвят и тъмнокафяво пластмасово ръбче в горния им край. Имаше малка брадичка, ситни мигли, непретенциозни вежди, които сякаш молеха за прошка, задето не са по-внушителни, и дребен, малко изострен нос. Всъщност имаше лесно забравящо се лице. Не след дълго Грейвър навярно трябваше да поглежда негова снимка, за да си припомни как е изглеждал.