Читать «Балканските Ромео и Юлия» онлайн - страница 4

— Мъж и жена ли, ерген и мома ли — кой ги знае… не попитах… Тия неща не ни дават хляб, та да издирим по тънко… На жената или на момата уловили само шапката.

Брезов трепна. Той се обърна към жена си и я погледна уплашено. Но тя стоеше спокойна, понеже не разбираше турски.

— Та ти не чу от коя къща са? — попита Брезов.

— Не.

— Кога станало това?

— Снощи, току тръгвах за насам… Как е било и кои са били, ти ще научиш сам, чорбаджи, като стигнеш там.

Брезовата коса настръхна от ужасна мисъл.

— Ами ако са те? — каза си той… — Боже мой! Аз не трябва нищо да обаждам на Софка. — И той пак погледна гузно жена си.

— Какво ти каза турчинът? — попита го тя.

— Нищо.

Брезов, нацупен и мрачен, гледаше в коленете си.

— Боже мой, ако са те? — мислеше той.

От зловещото предчувствие мислите му се затъмниха.

Когато стигнаха до полите на бърдото, Селим спря файтона и се обърна към Брезова:

— Чорбаджи, ние не можем да вървим по-нататък.

— Защо?

— На тая върлина, при тоя дебел сняг, не можем изкара. Па и тъмно стана. Единът кон се плаши. А шосето лази над пропаст, опасно е.

— Карай! — извика Брезов.

Но Селим му обяви, че е невъзможно да превали баиря.

— Мигар, ако вървите пеш, а аз да водя конете, инак не отговарям.

Когато Софка се научи какво казва турчинът, тя кипна и го обсипа с гневни укори.

— Пеш да вървим? Из снега? Цели километри нагоре!

Викаше и Брезов. Но нямаше полза от всичкия тоя шум.

— Престойте тук в хана, доде се развидели и конете да починат. Посгрейте се и вие. После с божия воля пак ще потеглим — каза хладнокръвно возачът.

Недалеко се чернеше край пътя хан. Едно прозорче светеше там.

Нямаше що да се стори, подчиниха се на необходимостта и слязоха на хана.

* * *

Ханджият ги посрещна радушно и запали висящата ламба в кръчмата.

— Една топла стая, байо — каза Брезов.

Ханджият показа една врата в дъното и каза:

— Тук ще заповядате, аз сега ще ви запаля печката.

Софка усети, че й мина ядът, тя се усмихна.

— По-хубаво стана, да видя как се спи и в хан — каза тя, като свали шала от главата си, защото в кръчмата беше по-мек въздуха.

Но Брезов беше нетърпелив и нервен.

— Ами тая стая не е ли свободна? — попита той, като посочи един осветлен прозорец със спусната червена басмяна завеса.

На тая стая принадлежеше и другия осветлен прозорец, външния, който видяха от пътя.

— Тука имаме гости — каза ханджият.

Действително, из стаята се чуваха гласове.

— Кои са тук? — полюбопитствува Софка.

— Един господар с госпожата си.

— Весели — забележи Софка, като се ослушваше в гласовете, размесвани от разни кискания.

По свойственото на Евините дъщери любопитство, Софка приближи до прозореца и надникна. Но като нямаше никаква отзявка на завесата, тя се задоволи да слухти.

Брезов, гризан от тайната си тревога, спря настрана ханджият и го попита по-ниско, не е ли чул нещо от града.

— Вчера са се удавили двама души в реката — отговори той с равнодушен вид, — хвърлили се сами.

— Кои?

— Давидковото момиче и хаджи Василев син — от севда, казват…

Брезову писнаха ушите. Стори му се, че тук няма въздух да диша, и изскокна навън. По челото му изби горещ пот.