Читать «Балканските Ромео и Юлия» онлайн - страница 5
Иван Вазов
— Кой са тука? — попита Софка ханджият ниско.
— Казах ви: мъж и жена му. Вечерят.
— Отде са?
— Не знам. Не ги познавам. Половина час преди вас пристигнаха, и то, госпожо, пеш, до колене в сняг вървели. Оставили си колата отвъд баиря. Измръзнали, измръзнали!… Булчето плачеше…
— А сега се смее — забележи Софка, като чу едно звънливо изсмиване на женски сребрист глас из стаята… И тя пак се вслуша, като че искаше да познае тия гласове.
— Сега им е драго, защото се стоплиха. Сложих им вечеря; имахме пиленца и яйца, и много добро винце… Вие, ако обичате да закусите нещо… и да пиете? По-добре ще се сгреете.
— Костаке, искаш ли нещо да земем? — обърна се тя към мъжа си, който влазяше отвън.
Брезов крачеше мрачен. Той нито чу думите на жена си. Тя забележи прибледнялото му лице и тревогата му.
— Какво ти е?
— Нищо — отговори той сухо.
Тя не обърна повече внимание на лошото му разположение, като си го обясни с неприятната случка на пътуването. После пак се спря при прозореца.
Ханджият излезе из стаята им, дето запали ламбата.
— Заповядайте, запалих ви печката. Не обичате ли нещо да пиете? Или друго? Има добро винце — обърна се към Брезова.
— Нищо! — отговори Брезов.
Него го не свърташе. Той гледаше мрачно, почти гневно спокойната си жена. „Тя нищо не подозира, нещастната!“ — мислеше си той.
Когато ханджият им донесе в стаята вещите и постла мекият им китеник въз сламника на кревата, той попита:
— Утре по кое време ще тръгнете?
— Рано, още преди да фане да се развиделява.
Ханджият погледна внимателно разстроеното лице на Брезова.
— Ваша милост, да не са ви нещо роднина удавените?
— Кои удавени? — попита Софка живо.
Брезов скокна, махна с ръце към ханджият, като да затули устата му, па седна на стола безсилен.
Ханджият не разбра значението на това му движение и отговори на Софка:
— От моста се хвърлили вчера, госпожо, момичето на чорбаджи Давидка и момчето на хаджи…
Той не довърши и се спря смаян, като видя, че Софка изведнаж падна на кревата примряла.
— Вода! Вода! — извика Брезов и изскокна да дири вода в кръчмата да свестява жена си.
Разтича се и ханджият да дири вода.
Но вода нямаше…
— Вода! — щуряше се Брезов.
— Голямата стомна е в тая стая — каза ханджият и посочи осветления прозорец.
— Майчице, какво става тука! Тая жена умря!
Брезов се спусна към вратата на стаята и фана да блъска:
— Отворете! Дайте вода!
И в полудата си той, без да чака повече, натисна вратата, тя изпращя, строши се и се отвори.
Брезов се втурна вътре като хала.
Но той се дръпна внезапно и остана вкаменен на мястото си.
Той видя, че ония, които вечеряха на масата, бяха един рус момък и една вакла девойка. И те останаха вкаменени!
* * *
Рано сутринта файтонът се спускаше оттатък рида, наближавайки града, който се чернееше и пушеше посред снежната долина.
В колата бяха сега четворица пътници: Брезов и Софка, Иван и Анастасия.
Софка беше сияюща и ги гълчеше:
— Луди, луди! Да тръгнете тъй голи, в такава фъртуна, без да мислите, че ще замръзнете… А пък ти даже, Анастасио, и шапката не си си земала!… Та твоята глава де е мислила тогава за шапка!