Читать «Балканските Ромео и Юлия» онлайн - страница 2

Мъжът напусна безнадеждно шекспировските възпоминания и пак си опря главата за дрямка.

Трепливият светлик на ламбата светеше въз лицата им.

Навън виеше фъртуната.

Брезов отвори пак очи и видя, че Софка гледа.

— Искам да заспя, ама се тая мисъл ме мъчи — каза той.

— Коя мисъл?

— Дето приказвахме.

— Много ти трябват сега Луковците и Кукувците… Я спи.

— Не бе, за нашите…

— За нашите? Какво ще му мислиш? Ще идем там, ще направим годежа и свършено.

— Така лесно?

— Че какво? Убийство няма помежду им я?

— Да, но има оскръбление…

— И какво има от едно: циганин? Толкова ли е страшно?

— Но на, хаджият се докачил и от петнайсет години не си приказват с дяда Давидка.

— Е, защо се докача? Той циганин ли е?

Брезов клюмна с глава значително.

— Докачително е, де… Помисли си, че тебе рекоха: циганка…

— Няма да се докача.

— Няма да се докачиш?

— Няма.

— Как тъй?

— Защото знам, че не съм циганка, а съм от първите госпожи в София. И оная, която ме нарече така, знае, че това не е истина… пък аз мога да й счупя устата.

— Видиш ли, че се сърдиш… — усмихна се мъжът й. — Да кажем, че хаджи Васил има право да се счита обиден и затова се противи на сватовщината с баща ти… Но баща ти от какво се гневи на него, та не иска да даде Анастасийка на сина му?

— Нали пишеше в писмото кака? Тато е горделив — ти го знаеш.

— Е, че какво като е горделив? Той нали удобрява момъка?

Софка пак притегли краищата на шала отпреде си, като скри ръце под него, и каза:

— Той дава дъщеря си, но не моли с нея.

— Е, че какво ще стане сега?

— Нека да го помолят. Горделив е.

— Но хаджият никога не ще да приеме. И той е горделив, освен че е оскърбен.

— Та затова отиваме там я? — каза троснато Софка.

После, като помисли, прибави:

— Само ти внимавай, Костаке, там да не разбере тато, че отиваме с тая цел — да предумваме хаджият, да го молим!… Ние отиваме тъй, просто на гости. Да не усети, че ще работим пред хаджи Василя — пази боже! Нали пише кака? — „Закалям дъщеря си, рекъл, ама глава не клатя…“

— И той глава не клати, и хаджият още по-упорит, и додето нашите двама еничери си правят ината, клетите двама млади въздишат и се мъчат от три години. Какво са криви те? Иван казва: „Ще се опушна“, Анастасия казва: „Ще се отровя!“ Трябва премудрий Соломон да слезе да разреши тоя въпрос.

— Аз ще го разреша!

— Как?

— Ще убедя хаджи Василя да поиска формално Анастасийка за сина си. У нас от мъжка страна тропат на момините порти, тъй е обичая.

— Как ще направиш това чудо?

— Не съм с кокоши ум я.

— Знам, че не си.

— Дал ми господ и уста.

— Виж, това по виждам… Но хилядо уста да имаш, аз пак се питам какво ще направиш с тях: ти ще приказваш на една скала.

— Ще видим… Ако не помогнат благите думи и убежденията, аз има и друго средство — каза заканително Софка.

— Какво средство?

— Не обаждам.

— На мен?

— Един господ го сега знай в моята душа.

— Глупост някоя… — усмихна се Брезов.

— Но ти ме разсъни… Да подремем.

— Да подремем.

И те пак замижаха.

Но след няколко минути Брезов скокна и плесна с ръце.