Читать «Балканските Ромео и Юлия» онлайн - страница 3

— Ах, сетих се! — извика той с изступлено-победоносен вид, с какъвто някога Архимед беше извикал „еврика!“ при откритието на физическия закон, който носи името му.

— Какво има? — отвори очи и стреснато попита жена му, — уплаши ме.

— Монтеки и Капулети! — извика тържествуващ Брезов.

— По врага отишли! Не ме разбуждай.

И тя пак замижа.

Брезов погледна недоволен Софка и избъбра:

— С тебе да приказва човек по литературата е се едно, като да говори с оня, дето вей навън.

Па се протегна пак, сключи ръце под глава и склопи клепки.

Влакът гърмеше и бучеше сред нощния мрак.

Нашите пътници пристигнаха на последната станция посреднощ. Там се качиха на кола и тръгнаха по шосето към града X., отстоящ двайсетина километра на юг, сгушен в една долина в разклоненията на Балкана.

Фъртуната беше престанала.

Колата вървеше глухо по застланото с дебел сняг шосе, което се разпознаваше от снежното поле по телеграфните стълпове.

Пътниците, огънати добре в дебелите си дрехи, няколко време не си приказваха, сякаш че всичкото си внимание и усилие полагаха в това, да им бъде по-топло и да стоят неподвижни.

Полето се белееше мъгловито до известно място на юг, после се изправяше черната стена на един рид с неясни очертания в небето.

Брезов гледаше към тоя рид. По него трябваше колата да се изкачи и да слезе, преди да стигне града.

— Луди сме, луди — изпъшка той сърдито… — И как се повлякох аз по ума ти?

Софка напусна тогава мълчанието си.

— Ти си вечно нерешителен човек, Костаке — изгълча го тя.

— Аз съм повече от нерешителен, аз съм слабохарактерен: не трябваше да те слушам.

— А мислиш, че и аз от слободия съм зарязала къща и съм се дигнала в тия студове и снегове да пътувам?

— И всичко това от какиното ти писмо. Женски тревоги, глупави страхове — отговори Брезов.

— Ами ако станеше злото? — попита глухо Софка с безпокойство в гласа.

— Нищо няма да стане, празни работи.

— Малко ли са се убивали от тая пуста любов? Нали се отрови госпожица Делева по-лани?… Не обеси ли се и актрисата?

Брезов махна с ръка навъсено. Нему се не щеше да говори за това. Той се обърна към возача, едър турчин, чийто широк гръб в кожух се чернееше пред тях на капрата, и му каза по турски:

— Селим, добър час.

— Евалла, чорбаджи — отговори турчинът малко поизвърнал мустакатото си лице насам.

— Пътят до града добър ли е?

— Добър; но в тоя дебел сняг конете се уморяват, па и преспи е навеяло.

Това беше явно: двата коня влачеха вече тежко файтона, въпреки зачестилите плясъци на бича.

Брезов запали цигара.

— Какво има ново-вехто в града?

— Нищо, слава богу — поизвърна се пак турчинът. — Дя! Поганци те зели, ленив скот! — и той удари няколко пъти левия кон, после два пъти и десния.

Но скоростта на колата си остана същата.

— Ха, чух че се случила една беда — подзе Селим: — удавили се двама души в реката.

— Двама души? Кои? — попита с любопитство Брезов.

— Мъж и жена някои. Не разбрах кои.

— Как се удавили?

— А бе, фърлили се от моста… Дя! Вълци да ви ядат и двама ви — скара се пак на конете, като ги плесна по гърбовете.

— Мъж и жена казваш?