Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 60

— Ако знаеха, той щеше да е номер едно в селекцията — отвърна Пит, чувствайки как сърцето му се укроти и дишането му стана равномерно. — Вземи им ножовете и всяко друго оръжие, каквото намериш. После ми намери още електрически проводник, за да завържем и този тук, преди да се е свестил и да е разцепил планината на две. Не им слагай маските, нека зрението им остане замъглено.

Джордино завърза краката и ръцете на гиганта с шнура и го спусна през отвора в пукнатината под камерата. После свали една-две тежести от коланите и на двамата, за да увеличи малко плавателността на телата им с цел да улесни влаченето им през тунела. Взе и ножовете им. У по-дребния мъж намери и един малък пистолет, който изстрелваше къса стрела с шип в единия й край.

Докато Джордино се занимаваше с пленниците, Пит свали голяма найлонова мрежеста торба от колана си с тежести и откопча металната катарама в горния й край. После вдигна поглед към зловещия черен череп с празни очни кухини. Запита се дали черепът не носи проклятие? И какви ли дълбоки тайни крие?

Въпреки че беше идеалист по природа, у Пит надделяваше практическата страна. Макар да беше мечтател, той не вярваше в митове и народни приказки. Ако предмет или схващане не можеше да се види, пипне или разбере, за него той не съществуваше. Ако не се намираше петдесет метра под вода, щеше да се изплюе в очите на обсидиановия череп. Но тъй като черепът беше брънка във веригата от загадки, той беше твърдо решен да го предаде в ръцете на хора, които могат да го изследват както трябва.

— Извинявай, приятел — прошепна Пит на черепа толкова тихо, че Джордино не го чу, — но е време да бъдеш разкрит.

Той го вдигна много внимателно от пиедестала му и го пусна в торбата. На тази дълбочина тежестта му почти не се усещаше, но излезеше ли над водата, сигурно щеше да тежи най-малко двайсет килограма, помисли си Пит. След като хвърли последен поглед на камерата, на надписите на стените и на прекатурените по време на борбата, но все още светещи прожектори, той се гмурна с главата надолу през дупката, като внимаваше да не удари и счупи черепа в твърдата скала. Джордино вече беше издърпал двамата водолази в тунела. Гигантът се бе свестил и се мъчеше да се освободи от електрическия шнур, омотан около глезените му и прилепващ плътно ръцете му за огромното му тяло.

— Нужда от помощ? — попита го Пит.

— Ти вземи черепа и чантата със снимачните камери, аз ще влача боклуците.

— Най-добре е ти да плуваш пред мен. По този начин ще мога да наблюдавам двамата и да следя великана, в случай че почне да разхлабва връзките си.

Джордино му подаде малкия пистолет.

— Стреляй в адамовата му ябълка, дори само да шавне с пръст.

— Трябва да сме много внимателни, когато спираме за декомпресия, защото въздухът може и да не стигне за четиримата.

Джордино разпери ръце в знак на безразличие.

— Съжалявам, но не съм в настроение за жертвоготовност.

Обратният път беше бавен. Джордино съкрати времето си, докато влачеше двамата водолази и техните апарати за дишане, като ходеше по коловоза, вместо да плува към шахтата. Ценен въздух бе изхабен заради удължения път. Пит не отделяше поглед от въздушния си манометър — знаеше, че въздухът му е сериозно намалял. Уредът отчиташе едва сто трийсет и шест килограма. Той и Джордино бяха изразходвали двойно повече от количеството, което бяха изчислили, преди да се гмурнат, като в сметките им не влизаше стълкновение с нашественици.