Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 39

— Нямате представа колко се радваме да ви видим — каза развълнувано Пат.

— Да бяхте ни се притекли по-рано на помощ — въздъхна уморено Амброуз.

— Моите поздравления, че сте стигнали толкова далече — отвърна стоящият вдясно с дълбок и злокобен глас. — Ние мислехме, че сте се удавили в камерата на аменеите.

— На аменеите ли? — изуми се Пат.

— Откъде идвате, момчета? — попита Маркес.

— Няма значение — отвърна сприхаво мотористът.

— Значи знаете, че заседнахме в камерата след срутването в рудника и наводняването му?

— Да — отвърна студено същият моторист.

— И не направихте нищо? — попита смаян Маркес. — Не се опитахте да ни спасите или да повикате помощ?

— Точно така.

Я, колко разговорлив човек, помисли си Пит. Ако допреди малко имаше слаби съмнения, сега се увери напълно, че тези мъже не бяха местни смелчаги, търсещи приключения. Те бяха убийци, и то тежковъоръжени. Не знаеше защо, но беше сигурен, че те няма да ги оставят да излязат от рудника живи. Той измъкна водолазния си нож от ножницата и го хвана здраво. Това беше единственото му оръжие и то трябваше да свърши работа. Пое си дълбоко въздух и раздвижи пръстите си. Сега или никога.

— Насмалко щяхме да се удавим — обади се Пат, чудейки се какво ли е намислил Пит, ако изобщо кроеше някакъв план. После са запита дали пък не е страхливец и просто се е скрил.

— Знаем. Това беше целта.

— Целта ли? Каква цел?

— Всички вие трябва да умрете — заяви спокойно мотоциклетистът.

Думите му бяха посрещнати с потискащо мълчание.

— За жалост желанието ви да оцелеете надделя над срутването и наводнението — продължи мъжът. — Ние не предвидихме упоритостта ви. Но това е без значение, просто отложихте с известно време неизбежното.

— Динамитният взрив — промълви Маркес потресен — ваше дело ли е?

Отговорът беше откровен.

— Да, ние сложихме заряда.

Пат заприлича на сърна, вторачена във фаровете на приближаващ се камион. Тя съзнаваше, че мотоциклетистите не знаят за присъствието на Пит, затова и тя се държеше така, сякаш него го няма. Маркес и Амброуз предполагаха, че той е някъде зад гърбовете им и просто стои, онемял от изненада като тях.

— Защо искате да ни убивате? — попита Пат с треперещ глас. — Защо напълно непознати хора ще искат да ни убиват?

— Защото видяхте черепа и надписите.

Маркес имаше вид на човек, разкъсван между страха и гнева.

— Е, и какво от това? — попита той.

— Откритието ви не бива да се разчува извън пределите на този рудник.

— Не сме сторили нищо лошо — намеси се Амброуз с изненадващо спокоен глас. — Ние сме учени, изследващи исторически феномени. Не става дума за някакво съкровище, а за древни артефакти. Лудост е да бъдем убити за това.

Мотоциклетистът сви рамене.

— За нещастие се въвлякохте в неща, които са далече от вашите представи.

— Как разбрахте, че сме влизали в камерата? — попита Маркес.

— Съобщиха ни. Повече не е нужно да знаете.

— Кой ви съобщи? Не повече от петима души знаеха, че сме тук.