Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 35

5.

— Вие водете — каза Пит на Маркес. — Ние ще вървим след лъча от вашата лампа, докато се изтощят батериите й. После ще продължим да осветяваме с моята.

— Изкачването до горните нива през шахтите ще бъде трудната част — каза рудокопачът. — Засега имахме късмет. Съвсем малко от шахтите са снабдени със стълба. В повечето са били използвани подемни машини за превоз на руда и хора.

— Ще мислим по този проблем, когато се изпречи пред нас — каза Пит.

В пет часа следобед групата тръгна през тунела в западна посока, както сочеше водолазният компас на Пит. Той изглеждаше странно със сухото си подводно облекло, ръкавици и ботуши „Сървъс“ с метални върхове. Носеше със себе си само компютъра, компаса, лампата и ножа, завързан за десния му крак. Другите си водолазни принадлежности бе оставил до догарящите въглени на огъня.

В тунела нямаше отломъци и първите стотина метра не им създадоха никакви трудности. Маркес вървеше начело, следван от Пат, Амброуз и най-отзад Пит. Между вагонетките и стените на тунела имаше достатъчно място да вървят, без да става нужда да прескачат траверсите на коловоза. Оставиха зад гърба си една шахта, после втора, които бяха празни и нямаха никакви средства за изкачване на следващото ниво. Стигнаха до малка галерия с три тунела, които се загубваха в тъмнината.

— Ако правилно съм запомнил плана на рудника — каза Маркес, — трябва да поемем по левия тунел.

Пит погледна верния си компютър.

— Съвсем правилно.

След петдесет метра се натъкнаха на купчина свлечени камъни. Тя беше доста рехава и те се заловиха да разчистят част от нея, колкото да могат да се проврат. След едночасов труд и обилна пот отворът беше готов. Тунелът водеше към друга камера с шахта, в която имаше стара подемна машина, останала на някогашното си място. Пит насочи светещата си лампа нагоре във вертикалния проход. Все едно че гледаше в бездънна яма, обърната наопаки. Светлинният лъч изобщо не можеше да достигне горната й част. Шахтата обаче вдъхваше надежда. В една от стените й имаше вградена стълба и въжетата й, които навремето са повдигали и спускали подемните клетки, висяха на местата си.

— Какво повече можем да очакваме! — подметна Пит.

— Дано да е здрава стълбата — каза Амброуз, като я хвана отстрани и я разтърси. Тя затрептя като лък от основата до върха си, който се изгубваше от поглед. — Времето ми, когато се катерех ръка над ръка по стари хлъзгави въжета, отдавна отмина.

— Аз ще тръгна пръв — предложи Пит и завърза с ремък за китката си дръжката на водолазната си лампа.

— Внимавайте с първото стъпало — предупреди го Пат с лека усмивка.

Пит я погледна в очите и съзря в тях искрена загриженост.

— Повече ме безпокои последното стъпало.

Той се хвана отстрани за стълбата, изкачи няколко стъпала и се спря — не му хареса клатенето, което усети. Продължи нагоре, държейки под око подемните въжета, които висяха на две педи от него. Ако стълбата не издържеше, той поне щеше да се пресегне и хване за едно от въжетата, за да не падне. Изкачваше се бавно, стъпало след стъпало, като първо го пробваше, преди да стъпи на него с цялата си тежест. Можеше да се движи и по-бързо, но трябваше да е сигурен, че другите ще могат да го следват невредими.