Читать «Атентатът» онлайн - страница 95

— Първо го заведи в хотела — нарежда му Адел. — Трябва да си прибере оттам нещата. Ако мъжът на рецепцията е забравил къде ги е оставил, опресни му паметта.

— Няма ли да дойдеш с нас? — учудва се Висам.

— Не.

— Преди малко имаше други намерения.

— Размислих.

— Добре. Ти решаваш. До утре може би…

— Кой знае?

Очаквам да ме прегърне. Адел обаче остава на мястото си, превил врат, с ръце на кръста, подритва някакво камъче с върха на обувката си.

— Тогава доскоро — казва още Висам.

Адел вдига към мен очи, изпълнени с мрак.

Този поглед!

По същия начин ме погледна Сихем сутринта, когато я оставих на автогарата.

— Наистина съжалявам, амму.

— Аз също…

Не дръзва да се приближи до мен. От своя страна аз не му помагам, не го пресрещам. Не искам да си въобразява каквото и да било; трябва да разбере, че раната ми е неизлечима. Висам ми отваря вратата, чака да се настаня и застава зад волана. Колата описва един кръг в двора, почти докосва потъналия в мислите си Адел и изскача на улицата. Изпитвам желание отново да видя този поглед, да го запомня завинаги; но не се обръщам. По-надолу пътят се разклонява на множество тесни улички. Шумовете на града ме изпълват, водовъртежът на тълпите ме опиянява; облягам глава на седалката и се опитвам да не мисля за нищо.

В хотела ми връщат нещата и ми разрешават да се изкъпя. Избръсвам се и се преобличам, след това моля Висам да ме заведе да видя земята на предците ми. Напускаме Джанин благополучно. От известно време сраженията са преустановени; голяма част от израелската армия се е оттеглила. Няколко телевизионни екипа кръстосват из развалините в търсене на доходоносни ужаси. Колата се движи през безкрайни полета, преди да стигне до разбития път, който води към зеленчуковите градини на патриарха. Погледът ми препуска по полетата като дете, тичащо след мечтите си. Но не преставам да мисля за химерите на Адел, за сенките, които го обгръщат. Той остави в мен странно усещане, някакво гадно чувство. Виждам го изправен насред нажежения от слънцето двор. Това не е Адел, когото познавах, весел и благороден; друг е, трагичен инвалид, задвижван от вълча амбиция, а тя не се простира по-далеч от следващото ядене, следващата плячка, следващата касапница, отвъд която е бялата, девствена пустота, там, дето всичко е тревожно очакване или предположение. Той пуши цигарата си така, сякаш е последната, говори за себе си, като че ли вече го няма, и носи в погледа си мрака на морга. Несъмнено този Адел няма нищо общо със света на живите. Той безвъзвратно е обърнал гръб на бъдещето, отказва да оцелее до утрешния ден, защото се страхува, че той ще го разочарова. Избрал си е статута, който според него най-плътно му приляга: статут на мъченик. Точно така иска да си отиде, да слее плътта си с каузата, която защитава. Вече вижда звездата, кръстена на негово име, паметта на близките му пази неговите военни подвизи. Нищо не го очарова повече от тракането на картечницата; нищо не го издига по-високо от възможността да се озове под прицела на самотен стрелец. Това, че съвестта му е чиста, че въобще не се упреква, задето е допринесъл Сихем да извърши самоубийствено взривяване, че войната се е превърнала в единствения му шанс да изпита себеуважение, ще рече, че той вече е мъртъв и очаква да бъде погребан, за да почива в мир.