Читать «Атентатът» онлайн - страница 94

Той малко се обижда, че го прекъсвам, но на свой ред става.

— Прав си, амму. Тук не е най-доброто място да разговаряме за тези неща.

— Въобще не искам да говоря. Нито тук, нито другаде.

Той се съгласява.

— Братът на дядо ти Омр знае, че си в Джанин. Искаше да те види. Ако нямаш време, не се притеснявай. Ще му обясня.

— Няма нищо за обясняване, Адел. Аз никога не съм се отказвал от роднините си.

— Не това исках да кажа.

— Просто разсъждаваше на глас.

Той се изплъзва от погледа ми.

— Не искаш ли преди това да похапнеш, да се изкъпеш?

— Не. Нищо не желая от твоите приятели. Не ценя нито кухнята, нито хигиената им. Също така не искам техните дрехи — допълвам, изблъсквайки сака от пътя си. — Трябва да се върна в хотела, за да си прибера вещите, ако вече не са разпределени между нуждаещите се.

Светлината в двора напада очите ми, но слънцето ми действа благотворно. Милиционерите са заминали. Само усмихнат младеж е застанал прав до запрашена кола.

— Това е Висам — казва Адел. — Внукът на Омр.

Младежът увисва на врата ми и ме притиска силно. Отстъпвам, за да го разгледам, но той се скрива зад усмивката си, засрамен от сълзите, които изпълват очите му. Висам! Помня го като вресльо в пеленки, малко по-голям от юмрук, а ето че сега е с една глава над мен, поникнали са му мустаци и дори с единия крак вече е в гроба на възраст, когато всички отклонения от правия път предизвикват умиление, с изключение на това, което той си е избрал. Затъкнатият на колана му пистолет болезнено свива сърцето ми.