Читать «Атентатът» онлайн - страница 90

След това той се обръща и си тръгва, а подчинените му поемат след него.

Оставам прав насред килията, срещу широко отворената врата, която гледа към побелял от светлина вътрешен двор. Отражението на слънчевите лъчи прониква чак в мозъка ми. Чувам как няколко коли потеглят, след това настъпва тишина. Струва ми се, че сънувам, не смея да се ощипя. И това ли е някаква пародия?

В рамката на вратата се появява силует. Веднага го разпознавам: набит, леко отпуснат, с провиснали рамене, къси и малко криви крака — това е Адел. Не знам защо, когато той се появява от дъното на моята нощ, ме разтърсват ридания.

— Амму? — произнася той глухо.

Идва към мен бавно, сякаш влиза в меча бърлога.

— Чичо? Аз съм, Адел… Казаха ми, че ме търсиш. Ето, дойдох…

— Доста се забави.

— Не бях в Джанин. Едва вчера Закария ми заповяда да се върна. Тук съм от около час. Не знаех, че става дума за теб. Какво се е случило, амму?

— Не ме наричай чичо. Времената се промениха, откакто те приемах у дома и се отнасях с теб като със собствен син.

— Разбирам — казва той и свежда глава.

— Какво разбираш, ти, дето още нямаш навършени двайсет и пет години. Виж до какво състояние ме докара.

— Не съм виновен за нищо. Никой не е виновен. Не исках тя да се взриви, но беше твърдо решена. Дори имамът Марван не успя да я разубеди. Каза, че е палестинка до мозъка на костите си и че не вижда защо да остави на други онова, което самата тя трябва да стори. Кълна ти се, нищо не искаше да чуе. Казахме й, че ще ни е по-необходима жива, отколкото мъртва. Тя много ни помагаше в Тел Авив. Основните ни събирания се провеждаха в твоята къща. Предрешавахме се като водопроводчици или като електротехници, носехме си екипировката в ремонтни фургони, за да не събудим подозрение. Сихем предостави банковата си сметка на наше разположение; оттам плащахме за Каузата. Тя беше опората на подразделението ни в Тел Авив…

— И в Назарет…

— Да, и в Назарет също — заявява той невъзмутимо.

— А къде провеждахте събранията си в Назарет?

— Не сме имали събрания в Назарет. Придружавах я за събиране на волни пожертвувания. Когато бяхме обиколили всичките дарители, Сихем пренасяше парите до Тел Авив.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Наистина ли?

— Че какво друго?…

— Какви точно бяха взаимоотношенията ви?

— На другари по оръжие…

— Само другари по оръжие ли? Вашата Кауза си е осигурила здрав гръб.

Адел си почесва главата. Невъзможно е да разбера дали е смутен, или се чувства в безизходица. Нахлуващата отзад светлина скрива изражението на лицето му.

— Абас не смята така — казвам му.

— Кой е този Абас?

— Чичото на Сихем. Този, който искаше да ти счупи черепа с кирка в Кфар Канна.

— О, откаченият!

— Много си е добре. Отлично знае какво върши и какво говори… Видял ви е да подпирате стените в Назарет.

— И какво?

— Твърди, че определени знаци никога не лъжат.

Точно в този момент не ми пука за войната, за справедливата кауза, за небето и земята, за мъчениците и техните гробници. Истинско чудо е, че още се държа прав. Сърцето ми тупка като лудо в гърдите; душата ми направо ще изскочи. Думите препускат пред страховете ми, като пламъци от пожар проникват дълбоко в същността ми. Боя се от всяка изплъзнала се дума, страх ме е, че ще се върне към мен като бумеранг, заредена с нещо, което тутакси ще ме унищожи. Но потребността да изчистя съмненията си е по-силна от мен. Може да се каже, че играя на руска рулетка, че съдбата ми малко ме интересува, защото моментът на истината ще ни раздели веднъж завинаги. Хич не ме интересува откога точно Сихем е взела присърце самоубийствената съпротива, не ми пука и дали съм сбъркал някъде, дали по някакъв начин съм допринесъл за загубата й. Всичко това остава на втори план. Най-вече искам да разбера онова, което сега за мен е първостепенно, а именно дали Сихем ми е изневерявала.