Читать «Атентатът» онлайн - страница 89

Махва с ръка. Един милиционер хвърля сак в краката ми.

— Донесох ти нови дрехи. От джоба си съм ги платил.

Не осъзнавам докрай думите му.

— Свободен си, докторе. Искаше да се срещнеш с Адел. Той те чака навън в една кола. Братът на дядо ти иска да те посрещне в патриаршеския дом. Ако не желаеш да го видиш, не се безпокой. Ще му кажем, че си бил възпрепятстван. Приготвили сме ти баня и хубава храна, ако не възразяваш.

Оставам нащрек, неподвижен.

Командирът се навежда, отваря сака и ми показва дрехите и чифт обувки, за да демонстрира своята добронамереност.

— Как прекара тези шест дни в смърдящото подземие? — пита ме той, ставайки, и поставя ръце на кръста си. — Смея да се надявам, че си се научил да мразиш. В противен случай експериментът ще е безполезен. Затворих те тук, за да вкусиш от омразата и да изпиташ желание да я проявиш. Не те унижих проформа. Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

Хваща ме за раменете и продължава с хъс:

— Исках да разбереш защо сме грабнали оръжието, доктор Джаафари, защо хлапаците се хвърлят под танковете, защо нашите гробища са претъпкани, защо искам да умра с оръжие в ръка… защо съпругата ти се взриви в ресторант. Няма по-страшен катаклизъм от унижението. То е неизмеримо нещастие, докторе. Отнема ти вкуса да живееш. И колкото по-късно отлети душата ти, толкова по-дълго се загнездва една мисъл в главата ти: как да умреш достойно, след като си живял окаян, сляп и гол?

Забелязва, че пръстите му предизвикват болка и отдръпва ръце.

— Никой не се присъединява към нашите бригади за удоволствие, докторе. Всички момчета, които видя, тези с прашките и другите с гранатометите, ненавиждат войната. Защото няма ден, в който някой от тях да не загине в разцвета на живота си от вражески куршум. Те също биха искали да се радват на висок статус, да станат хирурзи, естрадни звезди, киноактьори, да карат луксозни лимузини и всяка вечер да прахосват несметни състояния. Проблемът е, че тази мечта им е отказана, докторе. Искат да ги набутат в гета, да ги обезличат напълно. Затова те предпочитат да умрат. Когато мечтите са прогонени, последното спасение е смъртта… Сихем разбра това, докторе. Трябва да уважиш нейния избор и да я оставиш да почива в мир.

Преди да се оттегли, той добавя:

— При лудостта на хората има два екстремни момента. Мигът, когато осъзнаеш своята безпомощност и този, в който почувстваш уязвимостта на другите. Човек трябва да приеме лудостта си, докторе, или да я понесе.