Най-после Адел осъзнава какво целя. Възмутен е.
— Какви ги говориш? — задавя се той… — Не, не е възможно. Накъде биеш?… Да не намекваш?… Не може да бъде! Как смееш?
— Тя криеше от мен какви ги върши…
— Не е същото.
— Същото е. Когато лъжеш, изневеряваш.
— Тя не те е излъгала. Забранявам ти…
— Ти смееш да ми забраняваш…
— Да, забранявам ти! — крещи той, опънат като пружина. — Няма да ти позволя да петниш паметта й! Сихем беше вярваща. А никой не може да мами мъжа си, без да оскърбява Бога. Това е безсмислица. Когато човек е решил да посвети живота си на Бога, когато се е отказал от нещата от живота, от всичко на земята без изключение. Сихем беше светица. Ангел. Щях да бъда прокълнат, само да посмеех да я погледна по-продължително.
И, Господи, ето че му вярвам. Думите му ме спасяват от подозренията, от страданията, от самия мен; изпивам ги до дъно, потъвам в тях. В моето небе гъстите черни облаци се разпръскват с шеметна бързина. Прониква свеж въздух, прогонва миризмата на мухъл, която тровеше вътрешностите ми, кръвта ми във вените се прочиства. Господи! Аз съм невредим. Сега, когато свеждам спасението на човечеството до това на нищожно малката ми персона, сега, когато честта ми е пощадена, забравям мъката и грижите си и съм почти готов всичко да опростя. Очите ми се изпълват със сълзи, но не им позволявам да провалят хипотетичното помирение със самия себе си, интимното преоткриване, което празнувам някъде в плътта и в съзнанието си. Но всичко това е прекалено за изтерзан човек като мен; краката ми омекват и се свличам на постелята, обхванал глава с ръце.
Не съм готов да изляза на двора. Прекалено ми е рано. Предпочитам още малко да остана в килията, колкото да се съвзема, да намеря мястото си сред този поток от разкрития, които вървят във всички посоки. Адел сяда до мен. Ръката му дълго се колебае, преди да се обвие около врата ми; жестът, който ме отвращава, дълбоко ме разтърсва; но не го отхвърлям. Дали това е знак за угризение или за съчувствие? И в двата случая не това съм очаквал. Трябва ли въобще да очаквам нещо от човек като Адел? Би ме учудило. Ние имаме радикално различна концепция какво можем да очакваме един от друг. За него раят е целта на живота на човека; за мен всеки сам твори своя рай. За него Сихем е била ангел. За мен тя беше моята жена. Според него ангелите са вечни, според мен те умират от нашите рани… Не, едва ли имаме какво да си кажем. Истински късмет е, че той въобще долавя болката ми. Неговите ридания ме разтърсват целия. Без да се усетя, без да осъзнавам какво правя, ръката ми се изплъзва и се опитва да утеши неговата… След това говорим, говорим, говорим, сякаш се опитваме да прогоним злите духове от всяка фибра на телата си. Адел не идвал по бизнес дела в Тел Авив, а за да снабдява финансово местната организация на Интифадата. Възползвал се от известността ми и от гостоприемството ми, за да бъде извън подозрение. Случайно Сихем открила чанта, скрита под леглото му. От нея изпаднали документи и пистолет. Щом се върнал, Адел тутакси разбрал, че скривалището му е разкрито. Първо решил незабавно да изчезне. Размишлявал дали да не я убие, за да не остави нещата на случайността. Докато кроял планове за „случайната смърт“ на Сихем, тя влязла в стаята с пачка шекели. „Това е за Каузата“, рекла. Минали месеци, преди Адел да й гласува доверие. Сихем искала да се присъедини към него в съпротивата. Организацията я подложила на изпитания, а тя се представила убедително. Защо не ми е казала нищо? Какво да ти каже? Не можеше нищо да ти каже, нямаше право. Пък и не искаше който и да било да се изпречи на пътя й. Освен всичко друго, това са ангажименти, за които човек си мълчи. Не можеш да крещиш по улиците клетви, които са абсолютна тайна. Баща ми и майка ми смятат, че се занимавам с бизнес. И двамата очакват да натрупам състояние, за да отмъстя за тяхната мизерия. Те не знаят нищо за военните ми занимания. А пък те също са борци за Каузата. Не биха се поколебали да дадат живота си за Палестина… но не и рожбата си. Това не е нормално. Децата са тези, които надживяват родителите си, те са тяхното късче вечност… Ще бъдат неутешими, ако научат, че съм загинал. Напълно съзнавам огромната болка, която ще им причиня, но това все пак ще е само още една болка сред толкова много други. Ще мине време, ще ме оплачат и ще ми простят. Саможертвата не се полага само на другите. Ако приемем, че децата на другите умират заради нашите деца, трябва да приемем и че нашите деца ще загинат заради тези на другите, иначе няма да е честно. Ти не можеш да разбереш това, амму. Сихем е жена, преди да бъде твоя. Тя умря заради другите… Защо тя? А защо не тя? Защо искаш Сихем да остане извън историята на своя народ? Какво повече или по-малко има тя от жените, жертвали се преди нея? Такава цена трябва да платиш, за да бъдеш свободен… Сихем беше свободна. Разполагаше с всичко. Не й отказвах нищо. Свободата не е паспорт, който представяме в префектурата, амму. Да заминеш, където искаш, не означава свобода. Да ядеш до насита, не означава успех. Свободата е дълбоко вътрешно убеждение; тя е майката на всички убедености. А Сихем не беше чак толкова сигурна, че е достойна за своя шанс. Вие живеехте под един и същи покрив, възползвахте се от едни и същи привилегии, но гледахте в различни посоки. Сихем беше по-близо до народа си, отколкото до представата, която ти имаше за нея. Може би тя беше щастлива, но не достатъчно, за да прилича на теб. Не ти се сърдеше, че за пари приемаш лаврите, с които те обсипват, но не в това доволство искаше да те вижда тя, защото то й се струваше малко неприлично, звучеше й непристойно. Ти сякаш правеше барбекю върху изпепелената земя. Ти виждаше само барбекюто, а тя виждаше останалото, отчаянието, което придаваше фалш на твоите радости. Ти не беше виновен и въпреки това тя не можеше да приеме твоя далтонизъм… Аз не подозирах нищо, Адел. Тя изглеждаше толкова щастлива… Ти толкова искаше да я направиш щастлива, че отказваше да видиш каквото и да било, което би хвърлило сянка върху нейното щастие. Сихем не желаеше подобно щастие. Възприемаше го като въпрос на съвест. Единственият начин да изкупи вината си беше да влезе в редовете на Каузата. Това е естествено, когато човек произлиза от народ-страдалец. Няма щастие без достойнство и мечтите са невъзможни без свобода… Обстоятелството, че е жена, не дискредитира активистката, нито я освобождава от задълженията й. Мъжът е измислил войната; жената е измислила съпротивата. Сихем беше дъщеря на народ, който се съпротивлява. Тя най-добре знаеше какво да прави… Искаше да заслужи_ да живее, амму, да заслужи отражението си в огледалото, да заслужи заразителния смях, а не само да се възползва от шансовете си. Аз също мога да се отдам на бизнес и да забогатея по-бързо от Онасис. Но как да приема слепотата, за да съм щастлив, как да обърна гръб на самия себе си, без да се изправя срещу себеотричането? Човек не може с едната ръка да полива цветето, което изскубва с другата; не се смиляваш към розата, която поставяш във ваза, убиваш я; вярваш, че разкрасяваш салона си, но всъщност обезобразяваш градината си…_ Препъвам се в яснотата на неговата логика като муха в прозрачността на прозореца; ясно осъзнавам посланието му, но не се съгласявам с него. Опитвам се да разбера жеста на Сихем, но не откривам в него нито здрав разум, нито причина за извинение. Колкото повече мисля, толкова по-малко го приемам. „Това може да се случи на всеки — призна Навеед. — Пада ти на главата като керемида или се загнездва в теб като тения. След това вече не гледаш на света по същия начин.“ Сихем вероятно винаги е носела омразата в себе си, много преди да ме познава. Тя е отраснала редом с потиснати, сираче и арабка в свят, който не прощава нито едното, нито другото. Несъмнено е трябвало много ниско да превива гръб, всъщност като мен, но никога не е успяла да се изправи напълно. Бремето на определени постъпки е по-тежко от товара на годините. За да стигне дотам, да се натъпче с експлозиви и да тръгне решително на смърт, значи е носела в себе си толкова грозна и ужасяваща рана, че се е срамувала да я разкрие пред мен; единственият начин да се освободи от нея е бил да се унищожи като обладан от дявола, който се хвърля в урвата, за да се освободи и от уязвимостта си, и от своя демон. Вярно е, че тя отлично прикриваше белезите си — може би се е опитала да ги скрие зад грима, но безуспешно; достатъчен е бил дребен повод, за да се събуди дремещият в нея звяр. От кой момент нататък се е проявила промяната в нея? Адел не я е питал, а вероятно и самата Сихем не е знаела точно. Поредното насилие, представено по телевизията, някаква злополучна случка на улицата, изпусната ругатня — дреболия предизвиква непоправимото, когато омразата е в теб… Адел говори, говори и пуши като комин… Давам си сметка, че вече не го слушам. Нищо повече не искам да чувам. Светът, който ми представя, никак не ми се нрави. Там смъртта е цел сама по себе си. За един лекар това е върхът! Толкова пациенти съм връщал от отвъдното, че накрая дори започнах да се вземам за бог. Но когато някой болен издъхнеше на операционната маса, отново се превръщах в уязвимия и тъжен смъртен, който винаги съм се опитвал да не бъда. Не се разпознавам там, където се извършва убийство; моето призвание е на страната, която спасява. Аз съм хирург. А Адел иска да приема, че смъртта се превръща в амбиция, в най-страстно желание, в законност; той иска от мен да одобря жеста на моята съпруга, което ще рече точно това, което призванието ми на лекар забранява и при най-безнадеждните случаи. Аз отхвърлям дори евтаназията. Не това съм търсил. Не искам да се гордея с вдовството си, не искам да се отказвам от щастието, което ме направи съпруг и любовник, господар и роб, не искам да погребвам мечтата, която ми помагаше да живея така, както никога повече няма да живея.
