Читать «Атентатът» онлайн - страница 88

Отново мрак, само че този път съм съвсем сам на света, без сенки-пазачи и без спомени, освен отвратителната уплаха в душата и следата от дулото до слепоочието ми…

На следващия ден отново ме подхващат. Пътуваме, стигаме до големия кървав камък, разиграва се същият мизансцен и отново ме спасява радиотелефонът; разбирам, че ме изтезават с вулгарна пародия на екзекуция, опитват се да ме накарат да рухна.

След това вече никой не идва да ми досажда.

Шест дни и шест нощи съм затворен в зловонна дупка за плъхове, предоставен на бълхите и на хлебарките, храня се със студена супа и протривам прешлените си върху одър, твърд като надгробен камък!

Очаквах жестоки разпити, мъчения, побоища. Нищо подобно. Възбудени юноши, размахващи картечниците си като трофеи, са натоварени да бдят над мене. От време на време ми носят храна, без да ми проговарят, високомерно се правят, че въобще ме няма.

На седмия ден някакъв командир със солидна охрана идва да ме посети в мазето. Млад мъж на около трийсет години, по-скоро хилав, с лице като острие на нож, от едната страна изгорено, и със съмнително блестящи очи. Носи избеляла тренировъчна униформа и калашник през рамо.

Изчаква ме да се изправя, пъха пистолета си в ръката ми и се отдръпва на две крачки назад.

— Зареден е, докторе. Застреляй ме.

Оставям пистолета на земята.

— Застреляй ме, твое право е. След това можеш да си вървиш у дома и окончателно да затвориш страницата. Тук никой няма да докосне дори косъм от косата ти.

Приближава се и отново ми подава пистолета.

Отказвам да го взема.

— Пацифист ли си? — пита ме той.

— Хирург — отговарям.

Свива рамене, прибира пистолета под войнишкия колан и ми доверява:

— Не знам дали успях, докторе, но исках телом и духом да изпиташ омразата, която ни разяжда. Поръчах да ми подготвят подробен доклад за теб. Казаха ми, че си прекрасен човек, истински хуманист и че нямаш никаква причина да желаеш злото на хората. Така че е трудно да те накарам да ме разбереш, ако не те сваля ниско под социалното ти равнище и не те накарам да се валяш в калта. Сега, когато докосна с пръсти гадостите, които професионалният успех ти спестяваше, има шанс да ме разбереш по-добре. Животът ме научи, че човек може да живее с любов и вода, трохи и обещания, но никога не успява напълно да оцелее от позора. Откакто съм дошъл на този свят, познавам само позор. Всяка сутрин. Всяка вечер. Само това съм видял през целия си живот.